Светлият лик на смъртта

Ловджийска страст обзе Лариса Томчак. Когато се зае да издирва Надежда Цуканова, тя дори не подозираше, че ще се запали до такава степен. Един вътрешен глас й говореше, че трябва да спре, че се е захванала с глупава и никому ненужна работа, която в крайна сметка ще й донесе само болка, усещане за омърсяване и разочарование. Но вече не можеше да спре.

Идеята да потърси добре информирана съседка отначало се стори на Лариса правилна и лесноосъществима, но на практика се оказа, че нещата далеч не стоят така. За да намери такава съседка, трябваше да обикаля хорските жилища, а кой в нашето неспокойно и изпълнено с взаимни подозрения време би обсъждал чуждо нещастие с непознат човек? Защото нали не можеше да стои по цели дни на стълбището пред апартамента на Цуканова и да чака подходящата съседка, за да се запознае с нея. Така че Лариса трябваше да се прости с тази привлекателна идея.

Тя помисли известно време и реши да прибегне до помощта на милицията. Така де, щом Надежда Цуканова се е самоубила, милицията поне на първо време се е занимавала с това. И Лариса отиде в най-близкия до блока на Цуканова милиционерски участък.

Няколко часа чака участъковия инспектор — казаха й, че лейтенант Барулин е из територията, а приемните му часове са от пет до седем. Към пет часа пред стаята, където трябваше да дойде участъковият, започнаха да се събират посетители, предимно възрастни хора, а също и жени с подпухнали, нещастни лица. Лариса добре познаваше тези лица — и при нея, като лекар психиатър, идваха точно такива жени: едни имаха мъже пияници, други — неуправляеми деца. Тя мислено се зарадва, че бе останала да чака тук и така беше първа в тази тъжна опашка.

Участъковият Барулин дойде към пет и половина. Беше млад офицер, нисък, слабичък, с някак съвсем детинска физиономия.

— Кой е пръв? — попита той, докато отключваше стаята си. — Влезте. Кузмичова, колко пъти съм ви казвал да не идвате при мен! Синът ви е следствен, вече с нищо не мога да ви помогна.

Лариса бързо стана и влезе след него в тясната неуютна стаичка с отдавна немити прозорци и олющени стени. Барулин разкопча китела си и седна зад бюрото.

— Слушам ви внимателно — каза той, без да поглежда Лариса.

— Аз… — Тя се смути, защото не беше подготвила първата си фраза. — Идвам във връзка с Надежда Романовна Цуканова. Тя е починала миналата година, отровила се е.

— Да, спомням си — кимна участъковият. — И какво искате?

— Извинете, че ви отнемам от времето — бързо заговори Лариса, — но едва вчера научих за смъртта й. Бяхме приятелки, когато учехме в института, после дълги години не се виждахме, не общувахме… И ето че сега… Можете ли да ми кажете какво се е случило? Аз разговарях със сина й, Виктор, но ми беше неудобно да разпитвам много, за него това е такава травма. Знам, че бащата на Виктор ги е напуснал и изобщо не им помага. Иска ми се да го намеря и да поговоря с него. Та съгласете се, това е ненормално — децата да останат сами, без подкрепа от възрастен човек.