Призрачна музика

— А знаете ли къде се е канел да замине Анатолий Леонидович в близките дни? — попита тя.

— Никъде.

— Сигурна ли сте? Може би ви е споменал нещо, но вие сте забравили?

— Нищо не ми е казвал. — Храмова изхлипа и избърса лицето си с носната кърпичка, която стискаше в ръка. — Не се канеше да пътува никъде. Дори не идваше на вилата, защото имаше много работа.

Колко интересно! Но съществуваше и друг вариант. Щом жена му е отсъствала от Москва дни наред, той е можел много бързо да успее да отиде някъде и да се върне, без да й казва. Друг е въпросът, че заради такова кратко пътуване нямаше смисъл да се отказва от клиента си. Макар че Ермилова спомена нещо за два месеца, а не за два дни. Освен ако… Освен ако самото пътуване имаше за цел да реши някакъв важен въпрос, след което вече нямаше да е необходимо Храмов да се занимава с адвокатска практика. Или просто нямаше да има такава възможност.

— Наталия Сергеевна, вашият съпруг канеше ли се да сменя професията си? — попита предпазливо Настя.

— Не разбирам…

— Ами може да е имал някакви интересни предложения, може би дори е съществувал вариант да се преместите да живеете в чужбина. Има ли подобно нещо?

— Не знам нищо такова — поклати глава Храмова.

— Можете ли да се закълнете, че сте били посветена във всичко, което върши мъжът ви? Сигурна ли сте, че той нямаше никакви тайни от вас?

— Разбира се, че имаше. Нали сте наясно, че адвокатът… Той се отнасяше много добросъвестно към клиентите си и никога не казваше нищо излишно за делата им дори и на мен.

— А вие не се ли обиждахте от това?

— Какво говорите… Нали ви казах, че преди той работеше в милицията. Още тогава Толя ме научи, че има служебни тайни и че не бива да се сърдя, ако не ми разказва всичко. Разбирате ли, ние сме женени много отдавна, когато Толя още учеше в милиционерската школа, а аз бях студентка втори курс. Току-що бяхме навършили осемнайсет години, когато се оженихме. Още от осми клас знаехме, че ще живеем заедно, и само чакахме да станем пълнолетни. Тази година щяхме да празнуваме петнайсет години от сватбата си. Точно през октомври, затова се и канехме да отидем в Испания…

Тя отново се разплака, този път не чак толкова отчаяно, но за сметка на това още по-горчиво. Докато гледаше плачещата жена, Настя си помисли колко си приличат и в същото време се различават човешките съдби. Тя и Чистяков бяха заедно от девети клас, но се ожениха едва преди три години. Бяха им нужни почти двайсет години, за да осъзнаят, че трябва да са заедно. Ако се бяха оженили като Храмови на осемнайсет години, тази година щяха да празнуват двайсет години от сватбата си. А те протакаха, докато не станаха на трийсет и пет. Изведнъж Настя се изплаши, защото си представи, че нечия зла воля може да изтръгне Льоша от живота. От живота изобщо и от живота на Настя. Въпреки че служебно почти всеки ден се сблъскваше със смъртта, дори и през ум не й минаваше, че на нея също може да й се случи нещо такова. А то бе напълно възможно. Никой не беше застрахован от нещастието, дори най-чистите и щастливи хора. Човек можеше да не се занимава с опасна дейност и да спазва всички правила за лична защита, да не се запознава с подозрителни хора, да не влиза в асансьора с непознати, да не кани в дома си случайни познати, но въпреки това нямаше как да се опази. Някой щеше да поиска да убие някого, а срещу куршума да се озове случаен минувач. И в природата не съществуваше закон, според който да няма вероятност този случаен минувач да се окаже твой близък човек. Нямаше такъв закон и затова всичко можеше да се случи. Да не говорим за разни пияни и надрусани шофьори, които навлизаха в насрещното платно.