Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
— Е, доложи ли? — попита Настя. — Гмиря доволен ли е от нас? Или се разстрои, че бабичката ни е излъгала и че Дударев не е ходил при Вяткин?
— Разстрои се. Само че по друг повод.
— Защо? — напрегна се тя.
— Имаме труп, Настя. Разбира се, той може да не е наш, но по всичко личи, че е така.
— На кого? — попита тя с внезапно отпаднал глас.
Кой знае защо, почувства се дискомфортно и я обзе страх.
— На Храмов. На адвоката, когото Дударев нае.
ГЛАВА 11
Коля Селуянов пазеше хора като Иван Фьодорович Булгаков като зеницата на окото си. Иван Фьодорович си сътрудничеше с тях не от страх от някакви компромати и не заради жалките копейки, които се изплащаха на „източника“, когато редовно даваше повече или по-малко ценна информация, а единствено и само заради изкуството. И то заради изкуството в прекия и истински смисъл на думата. Просто Булгаков цял живот бе мечтал да бъде актьор. Както често се случва, мечтите невинаги съвпадат с тленната реалност и през далечната петдесет и седма година, когато той завършил работническия факултет и отбил военната си служба, не го приели в театралния институт. Скъсали го още на първия тур, като любезно му обяснили, че за абитуриента Булгаков ще е много по-добре да опита силите си на друго поприще. Което означавало, че не става за тази работа. Не му достигал талант.
Но както често се случва, изпитната комисия допуснала грешка. Несъмнено Иван Булгаков имал талант и той никак не бил малък. Просто, когато кандидатствал в театралния институт, очевидно не му достигала практика. Или поне опит, натрупан в някаква самодейност. Обиден, Иван кандидатствал в педагогическия институт и там го приели с радост, защото, както е известно, в педагогическите институти кандидатстват само момичета и всеки представител на мъжкия пол там е с цената на злато, а в същото време общообразователните училища изпитвали (и до ден-днешен изпитват) остра нужда от учители мъже. След като се сдобил с диплома за учител по руски език и литература, Иван Фьодорович отишъл в едно от московските училища да превъплъщава в живота идеите си, както и мечтите си за театъра. Само след една година младият учител създал училищен театрален състав и в течение на над двайсет години, до пенсионирането си, бил негов несменяем ръководител и режисьор, а често се проявявал и като актьор. Съставът се прославил в района, после се разчул и из целия град и непрекъснато печелел награди и грамоти по фестивалите и театралните прегледи. Участието в училищния театър се смятало за престижно. А тъй като задължително условие за това, според Иван Фьодорович, било да имаш отличен успех (понеже се смятало, че тройкаджията не може да губи време за репетиции и трябва да учи уроците си), успеваемостта на училището била направо изумителна.
Но учениците са си ученици и дори в най-страхотното училище не всички от тях са образец за родителската мечта. Сред тях има и двойкаджии, и хулигани, и малолетни престъпници. В края на шейсетте години се случило поредното произшествие и милицията задържала три момчета от девети клас, които успешно извършвали кражби от чантите, като започнали от тези на учителите в родното си училище, а сетне разширили дейността си и на други обществени места — като поликлиниките и социалните заведения. Когато влязъл в контакт с милицията, Иван Фьодорович изведнъж осъзнал цялата отговорност на учителя за учениците и си дал дума, че от днес нататък ще следи по-внимателно своите питомци и ще наблюдава дали в поведението им не се появяват признаци за неблагополучия. Много скоро се сблъскал с такъв случай и когато на ръката на един десетокласник от бедно семейство се появил скъп часовник, учителят Булгаков моментално отишъл в милицията, за да обсъди този странен факт. В милицията оценили по достойнство ентусиазма на Иван Фьодорович, благодарили му и го помолили да продължава в същия дух. Слава богу, с десетокласника не се случило нищо лошо, изяснило се, че е купил часовника за две пари в прохода към някакъв вътрешен двор, но тъй като се оказало, че часовникът бил краден, благодарение на бдителността на учителя били разкрити прекупвачите на крадени вещи и дори няколко крадци.
Следващият етап настъпил след около две години, когато оперативните работници от местното поделение на милицията сами потърсили за помощ Булгаков. Трябвало да се провери информацията за недобросъвестността на продавачката в училищния бюфет, която нагло обирала учениците и удряла в кантара, и за целта трябвало да се направи контролна покупка. Контролната покупка има свои особености и хитрости. Например изпратените нарочно „купувачи“ трябва да купят няколко точно определени стоки, а не само някакви кренвирши, а след като платят на продавача, под някакъв благовиден предлог да се задържат на щанда и да не вземат покупките си. Желателно е също така да не прибират рестото си в портмонето, а да го оставят там, където го е сложил продавачът. Можеш да се направиш, че търсиш торба, в която да сложиш закупените неща. Можеш да се разсееш, разговаряйки с някой познат. Можеш да измислиш най-различни неща, за да не провалиш контролната покупка, но в същото време трябва да изглеждаш съвсем естествено, та да не стреснеш продавача, когото проверяват. Иван Фьодорович с удоволствие се съгласил да изиграе ролята на мнимия купувач и го направил толкова блестящо и виртуозно, че милиционерите направо затаили дъх. Много скоро го потърсили отново и го помолили да използва артистичната си дарба, но вече с далеч по-сериозна цел. Булгаков трябвало да се запознае с една млада дама от съседния блок и да научи някои неща от нея. И той ги научил.