Призрачна музика

— Защо реши, че той задължително стои с лице към асансьора? — възрази й Зарубин. — Може да е стоял с гръб към него. В такъв случай е бил обърнат с лявата си буза към Романова.

— Серьожа, често ли си виждал хора, които повикват асансьора и стоят с гръб към него?

— Един господ знае, не съм обръщал внимание — призна си Сергей. — Но щом можеш да стоиш с лице към вратата на асансьора, то според теорията на вероятностите можеш да стоиш и с гръб.

— Това е според теорията на вероятностите. Но според човешката психология не става така. Съществува такъв феномен, разбираш ли? До този момент никой не го е разтълкувал логично, но само в един на хиляда случаи човек се обръща с гръб към асансьора. Тоест, случва се много рядко. Но тъй като „рядко“ означава, че все пак се случва понякога, а не никога, ще смятаме, че засега има шанс да оправдаем баба Клава. Може би наистина е имала възможност да види Дударев от лявата страна. Хайде сега да поровим тайничко из книжата и да се махаме оттук. А, да не забравя кремовете. Нали трябва да оправдая някак си присъствието в чуждия дом.

След половин час Настя и Зарубин напуснаха жилището на загадъчната пенсионерка Клавдия Никифоровна Романова. И заслизаха по стълбите, за да не се натъкнат на някой съсед, докато чакат асансьора на площадката. Още не бяха стигнали до първия етаж, когато пейджърът на Сергей, висящ на колана му, се разпищя.

— Гмиря ме търси — измърмори недоволно той. — Вече е десет часът вечерта, а не ме оставя на мира.

— Обади му се. Тъкмо ще му доложиш за баба Клава.

— Как мислиш — поколеба се неуверено Сергей, — дали да не се кача у Романова и да се обадя оттам? Глупаво е да търся уличен автомат, след като имам подръка нормален телефон.

— Качи се — съгласи се Настя. — В това няма нищо лошо. Ние не сме някакви крадци. Тичай, аз ще те почакам навън.

Тя слезе долу и с удоволствие си запали цигара. Отдавна й се пушеше, но не рискува да го направи в жилището на Романова.

Вечерта не донесе желаната прохлада, нямаше дори лек ветрец и въздухът сякаш бе застинал завинаги и вече никога нямаше да се размърда в пространството. И дори нямаше да се разхлади. „В такава задуха дори комарите се спотайват — помисли си Настя. — Направо е за чудене, вече е средата на лятото, а още нито един комар не ме е ухапал. Сигурно горкичките също нямат сили да летят и да пият кръв. Впрочем защо „също“? Колкото и да е странно, хората намират сили да убиват. С нищо не можеш да спреш този звяр, наречен „човек“, и дори изтощителната жега не го отклонява от убийствата. Както каза днес бабичката Романова, нас не можеш да ни надвиеш току-така. И това е истината“.

Входната врата се хлопна и Зарубин се появи. Физиономията му беше сериозна и загрижена.