Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Да тръгваме. — Принцесата взе свещта и го поведе към стълбата.

Когато Кадрах най-после се изкатери по стъпалата и се добра до прохода, тя спря да си поеме дъх. Обмисляше следващата стъпка. Над тях платната плющяха под поройния дъжд.

— Има три начина да излезем горе — каза тя. Кадрах, опрял се с две ръце в стената да устои на клатенето, сякаш не я чуваше. — Отворът през трюма, но той излиза право на кърмата, където винаги има човек. Така че това го изключваме. — Тя се обърна да погледне монаха. Той се беше вторачил в дъските под краката си. — Значи имаме две възможности. Нагоре до главния коридор, право покрай Аспитис и моряците му, или надолу по този коридор до другия му край, който вероятно води до предната палуба.

Кадрах я погледна.

— Вероятно?

— Ган Итай не ми каза, а аз забравих да я попитам. Но това е нискийски проход. Тя ми каза, че го използва, за да прекоси кораба бързо. Понеже винаги пее от предната палуба, трябва да води там.

— Аха. — Монахът кимна уморено.

— Затова мисля, че трябва да отидем там. Ган Итай ни чака. Не каза как ще отидем до спасителната лодка и кога ще ни срещне.

— Ще те следвам, принцесо.

Докато се промъкваха през тесния проход, един невероятно силен разтърсващ удар едва не им пукна тъпанчетата. Кадрах ахна ужасено и задъхано прошепна:

— Богове, какво е това?

— Гръмотевица — каза Мириамел. — Бурята започна.

— Милостиви Усирис Ейдон, спаси ме от кораби и морета — изстена Кадрах. — Те всички са прокълнати. Прокълнати!

— От кораб на лодка, дори още по-близо до морето — изсумтя Мириамел. — Там отиваме — ако имаме късмет.

Кадрах пак изпъшка измъчено.

Гръмотевица тресна още два пъти, преди да стигнат до края на коридора — всеки път по-силно. Когато най-после застанаха превити под капака, Мириамел се обърна и сложи ръка върху рамото на Кадрах.

— Ще духна свещта. Пази тишина.

Надигна тежкия капак едва-едва. Дъждът шибаше и плющеше. Блясък на светкавица за миг освети цялата палуба и Мириамел видя Десетки силуети — като нарисувани на стена. Небето притискаше кораба — мътилка от сърдити черни облаци. Тя се сниши и затвори капака. Поредната гръмотевица разцепи нощта.

— Пълно е с хора — каза принцесата, когато ехото затихна. — Но никой не е много близо. Както сме с качулки, може и да не забележат, че не сме от екипажа, и може би ще успеем да стигнем до лодката.

Без свещта не виждаше монаха, но чуваше дишането му. Внезапно й хрумна нещо.

— Не чувам Ган Итай. Тя не пее.

Последва кратко мълчание, после Кадрах каза прегракнало:

— Страх ме е, Мириамел. Ако трябва да вървим, нека е по-скоро, докато не съм загубил последния си кураж.