Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Съжалявам, че не си добре, Мириамел. — Той се облегна на вратата, гъвкав като хищник. — Може би предпочиташ да спиш тази нощ в моята каюта, за да не си сама в страданието си?

Приискай се Да се разсмее при тази отвратителна ирония, но се сдържа.

— Болна съм. Когато се ожениш за мен, ще правя каквото кажеш. Остави ми тази последна нощ за мен самата.

Той изглеждаше склонен да възрази, но вместо това сви рамене.

— Както желаеш. Вечерта беше доста трудна с тази буря. А и, както казваш, цял живот е пред нас. — Усмивката му беше като разрязана с нож. — Лека нощ тогава. — Той пристъпи напред и целуна студената й буза, после отиде до малката масичка, стисна фитила на лампата и я угаси. — Ще имаме трудна нощ. Нали не искаш да запалиш пожар.

После излезе. Щом стъпките му заглъхнаха в коридора, тя скочи от леглото, за да се увери, че не я е заключил. Вратата се отвори лесно и Мириамел надзърна в тъмния коридор. Въпреки че люкът за палубата беше затворен, воят на вятъра беше силен, пълен с дива мощ. Тя затвори вратата и се върна в леглото.

Ту задрямваше, ту се стряскаше и бързо тичаше в коридора и по стълбата, за да погледне крадешком към небето. Веднъж трябваше да чака толкова дълго луната да се покаже отново на покритото с буреносни облаци небе, че се изплаши, че изобщо е изчезнала, прогонена по някакъв начин от баща й и Приратес. Когато светилото най-после се появи — намигващо око в мрака, и Мириамел видя, че е още далече от мястото, за което бе говорила нискийката, се промъкна обратно в леглото си.

Дори й се стори, че един път, докато лежеше полубудна, Ган Итай отвори вратата и се вторачи в нея. След миг на вратата нямаше никого. Скоро след това в едно временно затишие между поривите на вятъра Мириамел чу песента на морската надзирателка — като плач в нощта.

Не можеше да чака повече и стана. Измъкна торбата, която бе скрила под кревата, и извади монашеските си дрехи, които бе изоставила заради красивите рокли, давани й от Аспитис. Преоблече се. Кинжала на Аспитис пъхна зад колана си. По-добре беше да й е подръка, отколкото да се тревожи, че ще го открият. Ако срещнеше някого преди каютата на Ган Итай, щеше да се опита да го скрие в широкия ръкав на дрехата си.

Коридорът беше празен. Мириамел тръгна възможно най-тихо — помагаше й и дъждът, който биеше по палубата над главата й като барабан, удрян от хиляди ръце. Песента на нискийката, издигаща се над воя на бурята, беше странна, много по-неприятна за ухото, отколкото обикновено. „Може би страданието на Ган Итай се излива в песента й“, помисли си Мириамел и разстроена поклати глава.

Дори краткото надзърване през капака я намокри. Проливният дъжд валеше почти косо; малкото лампи, които все още горяха в гнездата си от полупрозрачен рог, тракаха и подскачаха по мачтите. Моряците, увити в шляпащи наметала, подскачаха по палубата като паникьосани маймуни, заети с трескава работа — очите им оглеждаха всичко. Нямаше начин двамата с Кадрах да се промъкнат незабелязано от едната страна на кораба на другата — да не говорим за спускането на тежката лодка и бягството им. Каквото и да бе планирала Ган Итай, бурята щеше да осуети намеренията й.