Среднощният диамант [bg]

Бях напът да се пръсна от нетърпение да съобщя новината за патрула, обикалящ в търсене на еретици, но когато пристигнах у дома в Уистерия Холоу по-късно онази нощ, Айана я нямаше. Бях на косъм да отида сама при Грант — докато осъзнах, че Аделейд също не се беше върнала още. В продължение на един дълъг миг стоях в стаята ни, взирайки се в празното й легло, а после се тръснах на своето, внезапно завладяна от ужасно, смазващо чувство. Ами ако й се беше случило нещо? Защо я бях оставила да отиде сама? Вече бях изгубила една приятелка. Как можех да проявявам такава небрежност с друга? Трябваше и аз да се престоря на болна. Трябваше просто да настоя да я придружа до вкъщи.

Дали трябваше да отида на сбирката на аланзанците? Тя едва ли щеше да пита за нея, ако не възнамеряваше да отиде там, нали? Но после отново се почувствах виновна, задето бях такава лицемерка… да й кажа, че за мен няма никакъв проблем да търча насам-натам през нощта, докато в същото време исках тя да стои заключена и защитена. Аделейд обаче не е като мен. Не носи оръжие. Не знае как да се справи с престъпници в тъмни улички. Та тя едва можеше сама да си прави прическа, когато дойде в Бляскавия двор.

Неохотно реших да не нося новината на Грант. Трябваше да изчакам Аделейд. Пропълзях в леглото си, но само се мятах и се обръщах неспокойно, докато постоянно прогонвах ужасни образи от ума си. Когато Аделейд най-сетне се промъкна в нашата стая, рязко се изправих в леглото и се опитах да скрия по-раншната си паника.

— Получи ли каквото искаше?

Тя спря за миг близо до бюрото си:

— Не съм сигурна, че някога ще го получа.

В тъмнината не можех да видя изражението й, но от тъгата в гласа й ме заболя сърцето.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Вече ми помагаш, Мира. Просто с това, че си тук. Лека нощ.