Виелица на сенките [bg]

Разнесе се силен гръм и навсякъде се разлетяха парчета. От един се отървах, но шумът привлече всички други в околността, които се оказаха точно шест и половина (половинката беше от кръста нагоре и се придвижваше на ръце). Естествено, те много се зарадваха на моята незнайно как слязла на тяхното ниво персона и се наложи да използвам цели два светлинни кристала, за да успея да ги успокоя и в достъпна форма да им обясня, че преследването на мирни и кротки преминаващи е свързано с много неприятности. От залата се наложи да се изнеса максимално спешно — разрушаването на плътта на създанията предизвика такива миазми, че оставането беше равносилно на смърт.

От гробове и гробници направо не можех да се размина. Тесните коридори останаха в миналото, заменени от просторни зали с еднотипни колони и тесни стълбища. За съжаление, всички стълби водеха нагоре, а не надолу, и аз не им обръщах внимание (освен когато трябваше да се изкача десетина стъпала, примамвайки едно зомби след себе си, а после да скоча на пода, оставяйки го с празни ръце. Докато той се чудеше как да слезе, аз успях да се скрия в тъмния ъгъл и мъртвецът разочаровано се насочи в съвсем друга посока). Стана по-лесно да се скриеш от мъртвите — заставаш зад колона и те не те виждат. Понякога зомбитата минаваха на две крачки от мен, но така и не ме забелязваха. За мое щастие обонянието на тези ходещи парцали беше насочено само към едно — да подушват миризмата на кръв.

Вонята на гнило не беше изчезнала, но носът ми престава да се мъчи и вече просто отказваше да различава миризмите. В залите се оказа прохладно. Много по-прохладно, отколкото на горните нива. За щастие все още бях много далеч от това да замръзна, но започвах да се притеснявам, че на ниските нива ще става по-лошо и ще трябва да вадя пуловера от платнената чанта.

Тук-там по стените блестеше някаква гадост, която доста напомняше на локвите, оставащи от покойниците след употребата на светлинни кристали. По същия начин и миришеше. В ъгъла на залата тази гадост пълзеше върху някакъв скелет и леко пулсираше, като вътрешности, току-що изпаднали от разпорения корем на кон. В светлината на окачената на стената факла тя изглеждаше прозрачна и позволяваше много добре да се видят човешките кости вътре, и те постепенно се отрупваха с черни мускули. Виждайки ме, скелетът се сгърчи в опит да се изправи, но плътта по костите се оказа твърде малко и мъртвецът само разкъса с кокалестите си пръсти стената на своите вътрешности. Костите не представляваха опасност и аз нямах намерение да прахосвам магически боеприпаси за тях, въпреки че ръцете доста ме засърбяха.

След това се заредиха празни зали, сякаш всички покойници едновременно бяха решили да изчезнат. Аз, честно казано, не се разстроих особено от това обстоятелство (или по-скоро изобщо не се разстроих) и с приповдигнато настроение преминах огромна част от подземните гробища, без да срещна никого.