Виелица на сенките [bg]

Трябва да кажа, че крачех много предпазливо, почти така, както в самото начало на появата ми в Костните дворци. Ежеминутно спирах и се вслушвах в потискащата мозъка тишина. Тук беше доста тъмно, само на всеки двайсет-трийсет крачки съскаха магически факли, които едва разпръскваха тъмнината. Сенките и мракът изобилстваха, имаше къде да се скрия както аз (това го можех), така и другите (надявах се, че те не го могат). Във всеки случай осветените участъци прелитах като светкавица, вътрешно треперейки от перспективата да попадна в здравите обятия на някой мъртвец.

Кафяви гранитни стени, ниски тавани (понякога се налагаше да вървя приклекнал), тесни проходи, изобилие от гробове, които външно по нищо не се отличаваха от гробниците на първо и второ ниво. Само след четиридесет минути непрекъснато ходене тесните, едва осветени коридори започнаха да се редуват с гигантски (но също така слабо осветени) зали. Понякога тишината се нарушаваше от звука на падащи капки. В такива моменти замирах и уплашено се хващах за чантата с магическите дрънкулки, но само след няколко секунди осъзнавах, че наблизо опасност няма. Някаква миризма витаеше тук… Не бих казал неприятна, по-скоро необнадеждаваща. На мухъл, на засъхнала пот и на едва осезаем дъх на гнило месо.

На първия „лош“ гроб се натъкнах след като за стотен път проверих наличието на светлинните кристали в чантата си. Изглеждаше, сякаш някакъв умник беше сложил в ковчега барут, запалил фитила, след което сложил отгоре капака. И като резултат сега в каменния капак зееше безформена дупка, през която спокойно можеше да мине жив човек. Или НЕжив. Отдръпнах се от ковчега и се огледах. Като че ли нищо особено — ако мъртвецът беше решил да се поразходи преди вечния сън, то беше отишъл достатъчно далеч. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Скоро във всяка зала, наред с оцелелите гробове, виждах от един до дузина разбити гробове.

На първия покойник се натъкнах съвсем неочаквано (все така става) — просто не го видях в полумрака на залата и едва не го настъпих, в последния момент успях да си отдръпна крака. Покойникът се оказа жена. Лежеше с лицето надолу и беше облечена в прекрасно съхранили се дрехи от миналия век. Пепелносивата кожа на ръцете беше покрита с язви от едва започналото разложение, дългата и много красива коса беше сплетена. Покойницата напълно, тоест абсолютно не миришеше на мърша. Съдейки по дрехите, беше погребана отдавна и по принцип за миналите столетия от нея би трябвало да са останали само кости, а не плът, почти незасегната от времето. Всичко това беше шега на пробудилия се Кронк-а-Мор. Благодаря на Сагот поне за това, че тя просто си лежи и не закача никого.