![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Явно все пак някои мъртъвци четат мисли, защото трупът издаде глух стон, от което на мен душата ми падна в петите, и започна да се надига от пода. Надигаше се достатъчно дълго, за да мога да дойда на себе си. Първо отскочих по-далеч от ръцете й, а после извадих от чантата си зрънце светещ кристал и го хвърлих в краката на вече изправената и забелязала ме покойница. Както е известно, оживелите покойници не понасят слънчева светлина. За един кратък миг в подземната зала се появи съвсем истинско слънце и хриптящият мъртвец рухна на пода. Слънчевата светлина, предварително затворена в магическия кристал, разруши магията на Кронк-а-Мор, която оживяваше трупа в този свят. Сега плътта на починалия падаше от костите на цели пластове и се топеше, разпръсквайки ужасна воня. Всъщност унищожаването на плътта се оказа подобно на топенето на парче захар, хвърлено в гореща вода. От гледката на мигновеното разлагане и миризмата, изпълнила залата, на мен ми прилоша и аз се обърнах, закривайки носа и устата си с ръкава на куртката. Когато се почувствах малко по-добре и реших да видя какво беше станало с мъртвеца, видях само отделни фрагменти от кости и кичур коса, плаващи в локвата, която по-рано е била човешко тяло. Костите постепенно се разтопиха и изчезнаха, сякаш някой гном по погрешка беше излял върху мъртвия цяла бъчва киселина. Бр-р-р!
Излязох от залата раздразнен, че вонята здраво е попила в дрехите ми. Сега нямаше махане. Спрях в най-близкия коридор и направих това, което отдавна беше време да направя — смених обикновените болтове с огнен и светлинен. След това покрих върховете със специални порцеланови капачки, така че излъчващата се от магическите болтове светлина да не издава присъствието ми.
Уви, срещите ми с оживелите мъртъвци едва сега започваха. Малко по-надолу по коридора се срещнах с още един. Този го чух много преди да различа тъмния му тромав силует. Създанието стенеше и хриптеше като някой умиращ гребец на пиратска галера. Бързо отстъпих назад, по-далеч от факлата, и се скрих зад една от каменните гробници, стиснал светлинен кристал в ръката си. Зомбито мина покрай мен и без да ме забележи, сви в един от съседните коридори. Преди да продължа, изчаках минута, за да съм сигурен, че няма да се срещна с ходещия труп.
Оживелите мъртъвци се оказаха изненадващо много. В някои от залите можеха да се срещнат до двадесетина, всеки в различна степен на разлагане. Някои сновяха от ъгъл в ъгъл, като механичните играчки на джуджетата, други си стояха неподвижни и създаваха впечатлението, че просто са решили да подремнат за момент. Естествено, всичко това вонеше, хриптеше, свистеше, ръмжеше, а и изглеждаше отвратително.
Нататък цялото ми промъкване заприлича по-скоро на игра на криеница. Аз се криех, а те ме търсеха. Всъщност по-точно обикаляха, за щастие без дори да подозират кого и къде трябва да търсят. Аз не питаех илюзии по повод добротата на зомбитата. Добротата за тях беше нещо непознато, както и омразата. Всички, което знаеха, беше, че са гладни. Готови бяха да се хранят постоянно, а от миризмата на кръв направо си побъркваха, готови бяха на всичко, само и само да се доберат до желаната плячка. Така че ако някой от неспокойните братя ме забележи, ще трябва или да се изнеса (а хаотичният бяг е изпълнен със стълкновения с други мъртъвци), или да приема боя (а не бързах да се зачисля към глупаците, воюващи с покойници). Затова още щом мернех поредния излязъл от гроба приятел, веднага бързах да се скрия в сенките или зад някой ковчег (че дори и в него).
Най-лошо ставаше в тесните коридори, когато клатушкащата се срещу мен гнилоч блокираше пътя. Тогава трябваше бързо да се връщам обратно и да се моля срещу мен да не изскочи още някой ходещ, тогава щях да се окажа в капан. Но освен тесните коридори имаше и друго място, където опасността беше голяма — прекомерно осветените зали. През тях изобщо не беше лесно да се мине. Непременно ще се намери някоя ококорена гадина, която да те забележи. Засега Сагот беше милостив, но така не можеше да продължава вечно. Законите за световната гадост са едни и същи за всички.