![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Все още бягах. Кли-кли неслучайно ме предупреждаваше, че в Храд Спайн постоянно ще трябва да бягам. Ето че бягах. Бягах. Бягах. Бягах. Бригадата прекалено гладни и прекалено мъртви момчета едва не ме настъпваше по петите. Никога не бях мислил, че изсъхналите и мумифицирани тела притежават такава пъргавина. Хлътвах в съседни коридори, носех се през зали, опитвах се да объркам следите си, но нищо от това не ми помогна. Преследвачите не изоставаха и това само ме подтикваше да продължавам, макар че, признавам си честно, започвах да се уморявам. Най-накрая, когато се оказах в тъмна зала, аз се прилепих до стената и извадих ножа, приготвяйки се за неизбежното.
Не ме забелязаха. Десетината мършаци продължиха напред, а аз след кратко изчакване се затичах в обратната посока. Свих в плетеница от тесни коридори. Постарах се да объркам преследвачите и в същото време да се върна в залата, където остана торбата. Без оръжие, карти, храна и прочие припаси аз бях гарантирано мъртъв. Не се получи. Достигналите до мен хрипове ме информираха, че момчетата отново са попаднали на следите ми. Изругах и продължих да бягам. Какво друго всъщност ми оставаше да правя? Още не бях готов да се изправя срещу мъртъвците само с един нож. Коридорът започна плавно да завива надясно. Бягах, оставяйки зад себе си разклонение, още по-тясно от това тук. Бягах. Завивах. Бягах. Завивах. Бягах… И се сблъсках лице в лице с друга тълпа от същите като преследващите ме в момента създания. Секунда объркване. И аз, и те бяхме изненадани от неочакваната среща.
Дойдох на себе си миг по-рано от тях. Обърнах се и хукнах обратно, срещу първите преследвачи. Зад гърба си чух хрипове — и тази група се включваше в състезанието за наградата, носеща името Гарет. Напънах се още и вече бягах на предела на възможностите си. Трябваше да стигна до разклонението преди отпред да се появят преследвачите. Тъмните ъгловати фигури, едва видими в светлината на единствената факла, се появиха точно на пътя ми.
И все пак успях. В разклонението се оказах частица от секундата по-рано, отколкото те. Мършавите ръце-куки загребаха единствено въздух, а аз се втурнах в прохода и в същия миг втората бригада покойници се вряза в моите преследвачи. В резултат на това отново успях да избягам без каквато и да е вреда за кожата си. Но Х"сан"кор да ме изяде, колко тежко ми беше да бягам!
Хрипове зад гърба ми. Настър-рвените преследвачи си падаха по мен! Напред. Наляво. Напред. Наляво. Надясно. Надясно. Надясно. Напред. Прескочих някакъв канал. Напред. Напред. Надясно. Напред. Наляво. Избягнах толкова ненавреме изпречил ми се ковчег. Напред. Наляво. Няма изход. Назад. Надясно. Напред. Надясно. Наляво.
Влетях в някакъв коридор и шокирано се втренчих в гърбовете на цяла тълпа зомбита. Същите, които от цели петнайсет минути се носеха след мен в енергичен галоп. Стояха и душеха. Досега не бях забелязал тази способност на мъртъвците. Тогава един от труповете се обърна и ме „погледна“ с черните дупки на очите си…
Бягах. Пак бягах. Отново бягах. Влетях в зала, където се разхождаха няколко най-обикновени мъртъвци. Единият тръгна към мен в опит да ме спре. Врязах се в него с цялата си тежест. Облъхна ме остра миризма на гнило. И двамата паднахме. Претърколих се през глава и скочих, проклинайки толкова ненавреме изпречилия ми се идиот.
Хрипове зад гърба. Оставаше ми само да бягам. И аз бягах.
Глава 9
Сделка
Към края на втория ден (макар че кой ще се наеме да определя колко време е минало?) стомахът спря с гневното къркорене и с настояването за храна, но болката от гладуването си остана. Дори опитът ми да залъжа глада с бутилка от най-доброто вино в моя живот не доведе до нищо добро, единствено се напих буквално като доралисец, натряскан до козирката. Отначало, разбира се, се чувствах волен и безгрижен, но когато се събудих, главата ужасно ме болеше, а виното, естествено, едва покриваше дъното на бутилката.
Не, не! Не бълнувам. Всъщност вече два дни не бях хапвал нищо и само отпивах от бутилка „Майдингска лоза“, отлежавала четиристотин години. Виното, трябва да призная, беше невероятно, такова не можеш да намериш дори в избите на крале и жреци, но бих дал безценната бутилка и за един сухар, стига да се намери някой тук да ми предложи такава замяна. Неволно си спомних за загубената чанта с останалите припаси.