Виелица на сенките [bg]

— Ами ако всички тези приказки за изпепеляване са глупости? За да може някои дървени философи да си постоят така, да се помъчат и да се върнат с празни ръце.

Прогоних далеч подлото гласче. Да бе! Глупости! Предупреждението пред залата с Кайю също уж беше глупост. Докато не настъпи момента. Само това ми липсваше, да се пъхна там, без да проверя. Така че ще направя малък експеримент и ще сложа пред погледите на гигантите нещо друго. Цялата беда беше в това, че наоколо не виждах никакво „нещо“, което да хвърля в краката на великаните. От своите вещи нямах нищо излишно — всичко, което носех със себе си, беше прекалено важно и ценно. Дори болт не ми се прахосваше, не бяха останали чак толкова много. Но все пак трябваше да проверя „огнения“ поглед, така че пъхнах ръка в чантата и извадих най-малкия от изумрудите. Какви времена настанаха. Ако преди две седмици някой ми беше казал, че съм готов да пожертвам цял изумруд заради някакъв си скапан арбалетен болт, щях само да завъртя пръст в слепоочието, мълчаливо подсказвайки на този откачалник, че отдавна му е време да се върне в болница „Десетте мъченика“ и по-точно — в стаята с меките стени. Това какъв психо трябва да си, за да се лишиш от скъпоценен камък, а да оставиш евтин болт?!

Поставих изумруда на гладкия под, а после ловко го ритнах с крак. Камъчето проблесна прощално като зелена звездичка, плъзна се по пода, попадна под погледа на великаните и изчезна с ослепително избухване.

— Ах, ти!

Трябваше пак да се заема с насъщния проблем с проникването на шесто ниво. Прерових всички документи, взети от Закритата територия. Особено внимание обърнах на частта, която преди това изглеждаше ненужна и я носех само за пълнота. Представляваше голям брой от неясни скици, изобразяващи архитектурата на конкретни зали, неразбираема върволица от знаци, подредени във верижки, още някакви глупости… М-да. И в документите ударих на камък. Скапана идея беше. Но решението витаеше някъде тук! Усещах го!

Когато внимателно приближавах към великаните, едва не си спечелих прощален поглед и изпържен мозък. С едното око се стараех да гледам главите на статуите и мислено прекарвах по пода границата на действието на огнения им поглед. С другото се опитвах да открия някаква следа, която да ми помогне в намирането на решение. Накрая трябваше да спра, в противен случай ме заплашваше изпържване с последващо изгаряне. Сега бях съвсем близо до великаните и от мястото, където бях спрял, съвсем ясно се виждаше, че статуите не са чак толкова съвършени и длетото на майстора беше обработвало камъка съвсем грубо. А също така забелязах още нещо, точно онова, заради което си заслужаваше да си докарам огнен поглед и дори хемороиди. Всеки от великаните стоеше на доста висок кръгъл пиедестал. По принцип нищо особено — пиедестал, какво толкова? Готов съм да присъствам на изваждането на още един гномски зъб, че тези пиедестали ще се завъртят настрани при подходящо изказано желание (заедно с великаните, естествено)! Във всеки случай, обиграният поглед на опитен човек веднага ще забележи скрития механизъм. Ненапразно старият Фор ми набиваше в главата азбучни истини! Остава само да разбера как се активира механизмът и работата е опечена.