Виелица на сенките [bg]

Направо се изгубих в преплетените коридори и зали в сектора на Героите. Вървях, вървях и пак вървях. В продължение на три часа ходене и кратка дрямка върху един ковчег на втория „етаж“ не срещнах нито един крачещ покойник. Сякаш изобщо не ги е имало. Но разбитите ковчези говореха за обратното и аз продължавах да бъда много предпазлив, докато не започнаха „спокойните“ места (т.е. ковчезите бяха цели и не вонеше на трупове). И точно тогава допуснах грешка. Искам да кажа, че се отпуснах и веднага бях наказан от някой с особено извратено чувство за хумор.

От мрака към мен изскочи нещо. Беше толкова бързо, че едва имах време да отскоча настрани и ноктите на създанието закачиха единствено чантата с магическите дрънкулки, която висеше от дясната ми страна. Естествено, никоя чанта не е създадена да издържи на такъв удар. Ремъкът, с който беше прикрепена към колана ми, се скъса. Целият ми магически запас, арбалетните болтове и куп важни и полезни неща паднаха на пода. Време да ги взема нямах — слава на Сагот, че самият аз останах жив. Докато мъртвецът (а това беше именно мъртвец, но изключително пъргав) се мъчеше с вещите ми, аз отскочих назад и забих в него огнен болт. Раздаде се силен гръм и горещата вълна ме събори, а в ушите ми зазвъняха небесни камбани. Когато най-накрая се надигнах, пред погледа ми се появи следната картина — парчета гореща плът бяха полепнали по всички стени, а на мястото, където се търкаляше чантата ми, стоеше цяла бригада мъртъвци. След кратък размисъл създанията се насочиха към мен.

Дали тези мъртъвци бяха „неправилни“ или някой добряк им беше натрил задниците с горещ гаракски пипер, но тези момчета се движеха много по-бързо от обикновените зомбита. Тоест със скоростта на живите хора. Нямаше какво толкова да му мисля, така или иначе сега не можех да си върна чантата. Изстрелях втория болт в тълпата, метнах арбалета на гърба и хукнах. Трябваше да спасявам собствения си живот, а за загубата на чантата ще си поплача по-късно.