За честта на крадеца [bg]

Почисти раната колкото можа без вода, покри я с мъх и марля, сложи тампон от сгънато парче коприна, а друга дълга ивица използва за превръзка. Не мърдах, доколкото ми беше по силите. Гледах как си върши работата сръчно, без излишни движения.

— Трябва ти и шиене — каза накрая, — но това ще почака.

Избърса си ръцете с още едно парче коприна и се изправи.

Помогна ми да стъпя. Кракът понасяше тежестта ми по-добре, отколкото очаквах, стига да не бързах.

Лариос лежеше на една страна, с гръб към нас. Потиснах желанието да го сритам, защото щях да си изпатя повече от него.

— Лариос! — подвикнах му. Нито звук в отговор. — Помниш ли ме, а? — изгуках му злобно. — Аз съм онзи нос от дюкяна на Федим. Носът, когото излъга и се изсули тихомълком. — Гласът ми стана по-рязък. — Същият нос, който ще те накара да си мечтаеш поясите още да са живи, ако не ми кажеш каквото искам да знам.

Той понадигна глава и се обърна по гръб.

— Те мъртви ли са?

Горната му устна беше сцепена, долната — подута, дясното му око вече отичаше. Имаше доста синини, но явно аз и Деган се бяхме появили скоро след началото на побоя.

— Недей да се радваш толкова — охладих ентусиазма му. — Може ти да си следващият. Намушкаха ме в крака заради желанието да си поприказвам с тебе. Не съм настроен милосърдно.

Той се усмихна, доколкото беше възможно.

— Намушкали са те заради мен? Наистина ли?

Погледнах Деган.

— Ритни го, че аз не мога.

Деган се приготви за ритник.

— Чакайте! — извика Лариос. — Чакайте… говоря искрено! Длъжник съм ви — тези гадини щяха да ме затрият каквото и да им кажех.

— Щом е тъй, кажи го на мен — подканих го. — Къде е книгата?

— Каква книга?

Пак погледнах Деган и той изрита Лариос в ребрата така, че го помести две стъпки по пода. Затътрих се по-близо до крадеца.

— Обясних ти, че не съм настроен милосърдно. Сега да чуя къде е книгата.

Лариос стискаше клепачи, напъваше се да вдиша и обвиваше ръце около ребрата си. И стенеше. Въздъхнах.

— Да сме наясно — никой няма да излезе оттук, докато не чуя каквото искам да знам. Колкото и да се търкаляш, да пъшкаш и да кървиш, ще те бием, докато не проговориш.

Левият му клепач се понадигна. Дясното око вече беше прекалено подуто. Потръпнах, защото си спомних как Ател изглеждаше накрая. Лицето ми остана безизразно. Не исках пак да стигам дотам.

— Трябва да се махна от града — каза Лариос. — Твърде много хора ме подгониха… и трябва да се измъкна.

— Твърде много ли? — Спогледах се с Деган, който явно не се въодушеви от новината. — Що за хора?

Лариос се закашля и изплю кървава храчка. После бавно седна. Оставих болката от усилията да го убеди вместо мен.