Парижка вендета [bg]

— Те знаят ли какво ще се случи?

— Не, за бога — поклати глава той. — Знаем само тя, аз и нашият южноафриканец. Предполагам, че повечето от тях ще бъдат втрещени от ужас.

— Но няма да имат нищо против евентуалните печалби, нали?

Групата продължи напред и потъна още по-дълбоко в недрата на мрачния лондонски квартал.

— Обикновено моралът не играе никаква роля, когато се гони печалба — поклати глава Ашби.

— А сега ми кажете онова, което наистина искам да знам. Как ще се свържем с Лайън?

— Както го направих аз.

— Не е достатъчно. Искам да ми бъде предаден.

— И как според вас ще стане това? — спря Ашби. — Виждал съм го само веднъж, и то напълно дегизиран. Свързва се с мен само когато той пожелае.

Говореха тихо, държейки се на известно разстояние зад групата. Беше му студено, въпреки че бе облякъл най-дебелото си вълнено палто и подплатени ръкавици. При всяко издишване от устата му излиташе облаче пара.

— Ще трябва да измислите нещо — подхвърли Стефани. — Особено предвид факта, че ние няма да ви дадем под съд.

Той моментално усети скритата заплаха.

— На това ли дължа честта за тази среща? Появихте се, за да ми отправите ултиматум, защото вашият човек не е достатъчно авторитетен да го направи, така ли?

— Край на играта, Ашби. Ползата от вас бързо се стопява. Предлагам ви един начин да повишите цената си.

Той току-що го беше направил, но нямаше никакво намерение да го споделя с тази жена. Предпочете да попита за онова, което наистина го интересуваше.

— Защо вашите хора прибраха онази книга от „Инвалидите“?

— За да ви покажем, че в ръководството на операцията е настъпила промяна — усмихна се тя. — Че се въвеждат нови правила.

— Имам късмет, че вие сте толкова отдадена на професията си, а?

— Наистина ли вярвате, че съществува някакво скрито съкровище на Наполеон?

— Елиза Ларок е убедена.

Тя бръкна под палтото си, извади малък пакет и му го подаде.

— Приемете го като израз на доверието ми към вас.

Ашби опипа книгата през ръкавиците си, а очите му се напрегнаха да прочетат заглавието под слабата светлина на близката улична лампа. „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“. Изданието, което беше изчезнало от изложбената зала в „Инвалидите“.

— А сега ми дайте онова, което искам — отсече Стефани Нел.

Туристическата група спря пред кръчмата „Десетте камбани“ и екскурзоводът започна да обяснява, че в заведението са намирали подслон повечето от жертвите на Джак Изкормвача, включително и самият той. След това обяви петнайсет минути почивка, по време на която гостите можеха да пийнат по едно питие в заведението.

— Свършихме ли? — попита Ашби. Беше крайно време да потегли към Сейлън Хол и Каролайн.

— До утре.

— Ще направя всичко възможно да получите онова, което искате.