Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Една неделя през май излязох с момиче, с което се бях запознал преди известно време - взех я на автостоп с приятелката и по Виа Касиа. Оттогава я бях виждал два пъти, беше ни приятно, въобще, даде ми да разбера, че и харесвам и е съгласна. Казваше се Ириде, лична прислужничка на богата госпожа с голяма прислуга. Харесваше ми заради сериозното, да не кажа меланхоличното, овално, бледо и слабо лице, погълнато от две големи сиви тъжни очи. Накратко, жената, създадена за мен при дадените обстоятелства. Тиха, дискретна, нежна, след като пихме кафе в ЕУР под онези колонади, най-после се съгласи да седне с мен на една поляна извън Порта Сан Паоло, откъдето се откриваше панорама към Тибър и новите блокове, построени на отсрещния бряг. Беше разстлала кърпичка върху тревата, за да не си изцапа полата с пръст; неподвижна, с подвити крака и ръце в скута, гледаше към високите постройки отвъд реката.
Забелязах, че около нас в тревата има много маргарити; неволно си спомних нежната белота на онези, другите маргарити, сред които преди месец видях да лежи неподвижно мъртъв мъжът, когото блъснах. Не знам защо внезапно почувствах импулс да и доверя тайната си. Да я кажа на нея, помислих, би било, като да отхвърля потискащата ме тежест; не беше една от онези безмозъчни празноглави момичета, с които след като им повериш тайна, се чувстваш по-зле от преди и съжаляваш защо си го сторил. Беше сериозна, разбираща, въздържана, навярно имаше опит и той не ще да е бил радостен, поне съдейки по меланхолията, изписана на лицето и. Попитах, колкото да разчупя леда:
- За какво мислиш?
Точно в този момент тя вдигна ръка да прикрие прозявка, вероятно беше изморена. Отвърна:
- За нищо.
Не се оставих да ме обезкуражи с този отговор и продължих:
- Ириде, аз те обичам, знаеш го. И затова чувствам, че не бива да крия нищо за себе си. Редно е да знаеш всичко. Ириде, имам една тайна.
Тя гледаше зданията на другия бряг и от време на време докосваше с пръсти брадичката си, където се виждаше малка червена подутина: пролетна пъпчица. Попита:
- Каква тайна?
Отвърнах с усилие:
- Убих един човек.
Тя не помръдна, продължаваше да си пипа брадичката. В един момент трепна, като че ли най-после беше разбрала.
- Убил си човек? И ми го казваш по този начин?
- А как да ти го кажа?
Не отвърна. Изглежда търсеше нещо с очи по земята. Подех отново:
- Да се разберем, не съм го убил нарочно.
Намери го: откъсна една тревичка, сложи си я в устата и започна да я дъвчи замислена. Набързо разказах инцидента, без да крия нищо, напротив, подчертах, така да се каже, моята страхливост. Въпреки усилието си да се сдържам, завърших развълнуван, малко приповдигнато:
- Какво мислиш за това?
Тя дъвчеше тревичката и мълчеше. Настоях:
- Сега не можеш да ме понасяш, обзалагам се.
Видях я да повдига рамене:
- Защо да не мога да те понасям?
- Ами, не знам. В края на краищата онзи човек, бедният, умря по моя вина.
- А ти изпитваш ли угризение?
- Силно - гърлото ми се сви на бучка от плач. - Струва ми се, че не мога повече да живея. Не се живее с мисълта, че си подъл.
- А вестниците писаха ли за това?
- Да, в четири реда. За да съобщят, че е мъртъв и не се знае кой го е блъснал.
Изведнъж тя попита:
- Знаеш ли колко е часът?
- Пет и четвърт.
Отново мълчание.
- За какво мислиш?
Премести тревичката от едната на другата страна в устата си и отвърна откровено:
- За нищо. Добре ми е и не мисля за нищо.
Този път изпитах чувство на изумление и почти не повярвах на ушите си.
- Не е възможно, мислеше за нещо, сигурен съм.
Видях я да се усмихва съвсем леко:
- Е, да, мислех си нещо. Но ако ти го кажа, няма да повярваш.
Попитах в очакване: