За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Глава VIII
За неправилното използуване на термините «светотатство» и «оскърбление на величеството»
Една от най-жестоките злоупотреби е да се определя като «оскърбление на величеството» действие, което не е такова. Един закон на римските императори е преследвал като кощунствуващи онези, които са поставяли на разискване присъдата на господаря или са се съмнявали в достойнствата на назначените от него чиновници. Разбира се, това престъпление е било установявано от кабинета и любимците на императора. Според друг закон тези, които са влизали в заговор срещу живота на министрите или чиновниците на господаря, са били обвинявани в «оскърбление на величеството», все едно, че са заговаряли срещу самия господар. Ние дължим този закон на двама господари, прочути в историята със слабостта си; двама господари, водени от своите министри така, както стадата от овчарите; двама господари-роби в двореца и деца в съвета, чужди на своите армии; двама господари, които запазват своята власт само защото всеки ден се отказват от нея. Някои от тези фаворити са организирали заговори против своите императори. Правели са дори нещо повече: влизали са в заговори срещу империята, като са призовавали варварите; и когато трябвало да ги арестуват, държавата се оказала толкова отслабнала, че се наложило да бъде нарушен издаденият от тях закон, да бъдат те обвинени в «оскърбление на величеството» и така — наказани.
И все пак на тоя закон се основавал докладващият по делото на г. Дьо Сен-Мар; когато искал да докаже, че Сен-Мар е виновен в оскърбление на величеството, защото се стремял да отстрани кардинал Дьо Ришельо, той казал: «Престъпление, което засяга министрите на господаря, е признато от постановленията на императора като равносилно на престъпление против самия император. Министърът служи вярно на своя господар и на своята държава; с отстраняването му се нанася вреда и на господаря, и на държавата; това е все едно да лишиш господаря от ръка, а държавата — от част от нейната сила.» Ако самото робство се настани на земята, то не би говорило по друг начин.
Друг един закон — на Валентиниан, Теодосий и Аркадий, обявява фалшификаторите на пари за виновни в «оскърбление на величеството». Не значи ли всичко това объркване на понятията за нещата? Прилагането на това понятие «оскърбление на величеството» към друг вид престъпление дали не намалява ужаса от него?
Глава IX
Продължение
на същата тема
Паулин доложил на император Александър, «че има намерение да заведе следствие — по обвинение в оскърбление на величеството — против един съдия, който е произнесъл присъда, противна на неговите нареждания»; императорът му отговорил, «че във века на неговото царуване непреките престъпления «оскърбление на величеството» нямат никакво място».
Фаустиниан писал на същия император, че веднъж се бил заклел в живота на господаря никога да не прощава на своя роб и че сега се вижда задължен да поддържа непрекъснато гнева си, за да не се окаже виновен за оскърбление на величеството; «Напразно се ужасявате — му отговорил императорът, — и вие не познавате моите правила».
Един сенат-консул наредил оня, който разтопил недобре отлетите статуи на императора, да не бъде обвинен в оскърбление на величеството. Императорите Север и Антонин писали на Понтий, че този, който продава неосветени статуи на императора, не извършва престъплението «оскърбление на величеството». Същите императори писали на Юлий Касиан, че този, който, без да иска, хвърля камък срещу статуя на императора, не трябва да бъде преследван за оскърбление на величеството. Законът на Юлий се е нуждаел от такива видоизменения, защото той е признавал за виновни в оскърбление на величеството не само тези, които са претопявали статуите на императора, но и тези, които са вършели дела, подобни на тях — нещо, което прави това престъпление податливо на произволни тълкувания. След като били установени строго престъпленията «оскърбление на величеството», наложило се да се прави разлика между тези престъпления. Така юрисконсултът Улпиан, след като казал, че престъплението «оскърбление на величеството» не се погасява дори със смъртта на виновния, добавил, че това се отнася не до всички престъпления, а само до онези, които съдържат посегателство срещу императора или живота на императора.
Глава X
Продължение на същата тема
Един английски закон, прокаран при Хенри VIII, обявявал за виновен в държавна измяна всеки, който предричал смъртта на краля. Това е един наистина неясен закон. Деспотизмът е толкова ужасен, че се обявява дори срещу тия, които го прилагат. При последното боледуване на този крал лекарите нито веднъж не се осмелили да кажат, че той е в опасност, и, разбира се, го лекували според това, което са смеели да кажат.