Санаториумът [bg]

Елин изведнъж изпитва остра силна вълна на гадене. Светът й, какъвто го познава, се разбива на парчета и се превръща в нещо ново.

Изминават няколко минути.

Тя заговаря първа.

— Разкажи ми какво се случи — прошепва. — Подробно.

— Сигурна ли си?

Елин кимва.

Айзак се обръща с лице към нея.

— Когато тръгнах към тоалетната, ти беше до него. Това беше последното, което видях.

— И после? — думите й са тихи, едва доловими.

— Върнах се и видях Сам във водата. Влязох вътре и го извадих. Аз…

Той млъква и Елин знае защо. Айзак не иска да изрече думите. Не иска да я обвини. Да й каже, че я е видял да стои, без да прави нищо.

Мисълта я кара рязко да си поеме дъх, остро и болезнено.

През цялото време е обвинявала Айзак. Мислеше, че той е наранил Сам. И Лори…

— Ами кръвта по ръцете ти? — пита тя.

— Това беше, докато изваждах Сам от водата. На главата му имаше рана.

Елин млъква и осъзнава, че пръстите й се движат сами, сякаш изобщо не зависят от мозъка й. Разпускат се и се свиват, улавяйки само въздух.

— Казваш, че аз съм била там и не съм направила нищо, за да му помогна — заеквайки казва тя.

— Да, но лекарите казаха, че си била в шок — Айзак слага ръка върху нейната. — Хората реагират различно, когато се случи такова нещо. Сигурно го знаеш от работата си, Елин, ти беше само на дванайсет. Много съм мислил за това, четох какво се случва, когато преживееш нещо травмиращо. Видяла си нещо ужасяващо. Парализирала си се. Това е нормално.

— Не, не. Това не се е случило. Не може да се е случило. Не е така — гласът й е писклив, животински, неконтролируем. — Айзак, не! — юмрукът й удря облегалката за ръце на дивана. — Моля те, кажи ми, че онова, което казваш, не е вярно. Не е истина.

— Елин — започва той, — не исках да ти го казвам, не и в тези обстоятелства, но може би сега, когато знаеш истината, ще приемеш случилото се. И ще продължиш по-нататък. Всичките ти страхове… може би се коренят в теб самата.

— В мен?

— Да. Трябваше да те накараме да отидеш при психотерапевт и да говориш за това, но мама се тревожеше, че се обвиняваш. Затова мисля, че мозъкът ти е издигнал бариери около онзи ден, за да се предпази от случилото се.

— Не е вярно.

Тя не иска съжалението му и тези банални изтъркани обяснения. Има чувството, че са изтръгнали душата й. Главата й пулсира, сякаш ще се пръсне. Елин не помни да се е чувствала толкова уморена. Единственото й желание е да бъде сама.

— Моля те, Айзак, върви си.

Гласът й звучи странно. Глух и безжизнен.

Той се колебае и отваря уста да каже нещо, но после тръгва към вратата.

Елин го гледа, докато излиза, после стиска силно очи, за да се изолира от всичко, но мислите, остри като кинжали, не спират да прииждат.

Тя не е помогнала на Сам. Нейният Сам. Малкото й братче. Любителят на приказки и басни. Войникът. Рицарят.

Овцата, по неволя в белия костюм от овча вълна.

Елин се хваща за главата и сякаш усеща как колелцата дълбоко в мозъка й се въртят и някак попадат на местата си.

Сега всичко придобива логика.

Нежеланието на майка й да говори за Сам; напрегнатото й измъчено изражение, когато Елин спомене името му. Заминаването на баща им и вялите му опити да поддържа връзка.

Те са я обвинявали. Мислели са, че тя би могла да спаси Сам.

На повърхността изплуват фрагменти от спомен — първата годишнина от смъртта на Сам. Майка й е в стаята, седи на леглото и държи книга — „Пипо“. Любимата на Сам като прощъпалник, но простичкият език и повторенията все още му харесваха.

Майка й я четеше шепнешком и тялото й леко се поклащаше напред и назад. Елин се приближи до нея и леко стисна рамото й. Майка й ужасена се отдръпна от допира й, книгата излетя от ръката й и се насочи към космическия кораб от „Лего“ на Сам.

Удари се в основата и го разруши. Майка й, все още без да обръща внимание на Елин, коленичи и започна да събира парчетата.