Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Поведоха го към друг кораб, по-малък. Той не надвишаваше размерите на земен пътнически самолет. Ян се покатери на едно от високите места за сядане — опитваше се да разгледа през илюминатора приближаващата планета.
Прелетът беше толкова стремителен, че не му се отдаваше да различи нищо от ширещото се долу небесно тяло. Сигурно и тук, близо до дома си, Свръхвладетелите използваха някаква разновидност на своите междузвездни двигатели, защото само след няколко минути корабът се потопи в плътна, изпъстрена с облаци атмосфера. Вратите се откриха и всички се озоваха в нещо като хангар — сводовете му сигурно се бяха затворили плътно след пристигането на кораба, защото Ян не забеляза никакви входни отверстия.
От това здание той излезе чак след два дни. Никой не беше очаквал такъв товар и изглежда нямаше къде да го устроят. На всичко отгоре нито един Свръхвладетел не разбираше езика му. Бе невъзможно да се обясни каквото и да е и Ян разочаровано осъзна, че съвсем не беше така просто да се влезе в контакт с инопланетяни, както често това бе изобразявано в романите. Езикът на жестовете се оказа абсолютно безполезен. Той се основаваше главно на изразителността на движенията, позите, мимиките на лицето, а Свръхвладетелите бяха твърде различни от хората.
Ян си помисли, че ако езикът на хората се знаеше само от Свръхвладетелите, които бяха на Земята, то тогава всичко бе напразно. Оставаше му да чака и да се надява. Може би някой тамошен учен, специалист по чуждите обитаеми светове, щеше да дойде и да се заеме с него. А може би гостът бе толкова нищожен, че никой нямаше да се безпокои заради него?
Той не можеше да се измъкне сам от зданието — огромните врати нямаха нито ръчки, нито бутони. Когато към тях се приближаваше Свръхвладетел, те се отваряха сами. Ян също се опита да им подейства, размахва високо над главата си каквото имаше под ръка, като разчиташе, че ще подейства на някакъв лъч, опитва всички способи, за които се сети, но безуспешно. Навярно така безпомощен щеше да се чувства и пещерният жител от доисторическите времена, ако го оставеха в сграда на съвременен земен град. Веднъж Ян се опита да излезе с един от Свръхвладетелите, но той кротко го прогони. Ян отстъпи, не желаеше никак да разсърди домакините си.
Виндартен се появи, преди той да изпадне в пълно отчаяние. Този Свръхвладетел говореше доста лош английски и при това много бързо, но беше поразително, че едва ли не с всяка минута езикът му се подобряваше. След няколко дни те общуваха съвсем леко помежду си на всякакви теми, стига те да не изискваха специална терминология.
След като Ян попадна под опеката на Виндартен, престана да се тревожи, но съвсем не беше свободен да прави каквото си поиска — почти цялото му време преминаваше в срещи с учени. Свръхвладетелите имаха огромно желание да го изследват със своите непонятни способи и сложни прибори. Понякога апаратите им плашеха Ян, а след опита с някакво хипнотизиращо устройство няколко часа усещаше силна болка в главата си. Той беше готов да помага на изследователите си, но не бе сигурен, че те знаят докъде се простират неговите душевни и физически сили. Малко бавно например му се отдаде да им обясни, че през определени периоди от време той има нужда от сън.
В кратките промеждутъци между изследванията Ян успя да зърне града и разбра, че ще бъде много трудно, а и опасно, да се движи из него. Не се виждаха нито улици, нито някакъв транспорт. Обитателите на този свят умееха да летят и за тях не беше страшна силата на притеглянето. Затова можеше изведнъж да се окажеш на ръба на няколкостотин метрова пропаст, от чиято дълбочина ти се завива свят, а после да разбереш, че единственият вход към помещението е някакъв отвор високо в стената. По различни начини Ян всяка минута се убеждаваше, че психологията на крилатото племе не можеше да не се отличава коренно от психологията на този, който е прикован към повърхността на своята планета.
Странно бе да се наблюдават Свръхвладетелите, които летяха сред зданията на града като огромни птици, поразяващи с бавните мощни махове на крилата си. Тук се криеше някаква загадка за науката. Планетата беше по-голяма от Земята, а тежестта бе малка и атмосферата твърде плътна. Ян разпита Виндартен и се изясни, както отчасти очакваше и той, че това не е родната планета на Свръхвладетелите. Племето им беше възникнало на друга, много по-малка планета, а този свят те бяха усвоили и бяха изменили не само неговата атмосфера, но и силата на притеглянето.