История на Българското възраждане

През 60-70-те години големи успехи постига художествената проза. Ако през първия период тя се проявява твърде плахо най-вече с подражателски опити, то през 60-те години се появяват първите оригинални разкази и повести. Васил Друмев написва „Нещастна фамилия“ (1860 г.), а Илия Блъсков издава повестите „Изгубена Станка“ и „Злочеста Кръстника“. И в трите повести преобладават наивитетът и сантиментализмът, но те са приети с интерес, тъй като показват и разкриват несносното положение и робската участ на българина.

Най-изявеният представител на белетристиката през разглеждания период е Любен Каравелов. Той написва общо около 30 разкази и повести, между които се открояват „Българи от старо време“, „Крива ли е съдбата?“, „Мамино детенце“ и др. В тези свои произведения той представя робската действителност, характерните черти на българите от това време, опитва се да внуши определени критерии за добро или за лошо, да предложи нови норми на поведение, но публицистичният патос му пречи да създаде силни образи и художествени внушения.

Заедно с развитието на литературата се появява и литературната критика. Първите „критици“ са самите автори, между които се изявяват особено Т. Икономов и Л. Каравелов. Най-изявен представител на литературната критика до Освобождението е Нешо Бончев (1830–1878 г.). Неговите критични съчинения по въпросите на българската художествена литература имат съществен принос за утвърждаването на демократичното начало в българската поезия и проза.

Последните две десетилетия до Освобождението бележат върха на възрожденската публицистика. Характерното за нея през този период е това, че тя се диференцира в различни направления, отразяващи политическите течения и техните виждания в националноосвободителното движение. Около в. „Турция“ на Н. Генович се групират туркофилите, в. „Отечество“ на Добродетелната дружина привлича около себе си русофилите, „Македония“ на П. Р. Славейков е поле за изява на просветителите и черковниците, „България“ на Драган Цанков обединява униатите и западниците, а революционната публицистика е свързана с името на Г. С. Раковски и неговите вестници, с имената на Л. Каравелов и Хр. Ботев и издаваните от тях „Свобода“, „Независимост“, „Дума на българските емигранти“, „Знаме“.