История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Много важна роля играят читалищата „Братска любов“ в Букурещ, „Българското читалище“ в Букурещ и Цариградското българско читалище, основано през 1864 г. Голямата заслуга на Цариградското читалище се състои в това, че то започва да издава сп. „Читалище“, което в продължение на пет години изиграва ролята на централен и ръководен орган за всички български читалища.
Успоредно с читалищата възникват и други обществено-културни организации — женски дружества, полагащи грижи за развитието на девическото образование, учителски и ученически дружества, които си поставят за цел да приобщят интелигенцията към модерната култура.
През втората половина на XIX в. се появяват и първите общобългарски културни институции. Такова е Настоятелството при църквата „Св. Стефан“ в Цариград. Това е първата българска национална институция, която полага цялостни грижи за развитието на просветата и културата в българските земи. Характер на подобна институция имат още Цариградското българско читалище, благотворителното дружество „Просвещение“, основано през 1868 г., и „Македонската дружина“, основана през 1871 г. След учредяването на Българската екзархия през 1872 г. българската просвета преминава под ръководството на епархи-алните съвети и подчинените им общини.
Общобългарските културни институции полагат грижи и защитават общите интереси на нацията. Те стават инициатори за провеждането на учителските събори от 1868 г. насетне. Главната тяхна заслуга се заключава в това, че те отстояват българските интереси от чуждите културни и политически домогвания. Най-вече с тяхна помощ се води борбата срещу домогванията на сърби и гърци в Югозападна България, те се противопоставят категорично на плана на Мидхат паша за отоманизиране на българското просветно дело.
След Кримската война българската възрожденска литература бележи своеобразен разцвет. Ако през 30-40-те години тя прави първите си плахи стъпки, сега, през 50-70-те години на века тя достига до забележителни резултати. През този период се обособяват отделните дялове на художествената литература — поезия, проза, драматургия, литературна критика. Общото за всички тези направления е революционният романтизъм, а обединяващата идея е националноосвободителната.
Началото на този етап в поезията поставя Г. С. Раковски с поемата си „Горски пътник“, обнародвана в Нови Сад (Австрия) през 1857 г. Макар съдържанието да е предадено в стихотворна форма, художествените похвати и поетичното майсторство са на твърде ниска степен. Достойнствата на тази поема се състоят най-вече в идеите, заложени в нея. Тя налага националната идея и революционния романтизъм като програмни начала на българската поезия през последните десетилетия на османския гнет.
През 60-те години продължава да твори Д. Чинтулов. Все по това време се появява и Петко Р. Славейков. Преминал през „даскалската поезия“ през 60-70-те години, Славейков израства като истински поет. На своите съвременници той импонира най-вече с качествата си на епичен поет. Неговите поеми „Изворът на Белоногата“ и „Бойка войвода“ правят силно впечатление със свободния езиков изказ, със силните чувства, които пораждат, с голямото поетично майсторство на автора. Заедно със Славейков през 60-те години с поезия се проявяват още Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Никола Козлев, Любен Каравелов, Добри Войников, Димитър Велексин, Теодосий Икономов.
През 70-те години на поетическото поприще се изявява и Иван Вазов със стихосбирките „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“. По това време стихове пишат още Константин Величков, Стефан Стамболов, Стоян Михайловски, Цани Гинчев, Кръстю Пишурка, Пандели Кисимов, Бачо Киро Петров.
В последното десетилетие преди Освобождението се изявява и Христо Ботев, който напълно основателно може да се смята за най-голям и най-гениален български поет. Той е написал едва 20 поетични творби, но те са достатъчни, за да се прояви поетичният му гений. Неговото творчество е тясно свързано с борбите на българския народ за политическа свобода и независимост. Заедно с това Ботев е първият изявен певец на социалната правда, на общочовешкото щастие. Гениалността на поетичните му вдъхновения намира завършен израз в баладата „Хаджи Димитър“, в стихотворенията „Борба“, „Моята молитва“, „Хайдути“, „Патриот“ и т.н.