История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
В областта на етнографията проучванията са сравнително ограничени. Важно значение в тази област има трудът на Г. С. Раковски „Показалец или Ръководство как да се изискват и издирят най-стари чърти на нашего бития, язика, народопоколе-ния…“. Тази разгърната програма за етнографски проучвания е завършена в Одеса през 1859 г.
Интересът към фолклора през разглеждания период нараства изключително много. През 1860 г. в Белград излиза трудът на хърватина Стефан Веркович „Народне писме македонски бугара“. В 1861 г. Л. Каравелов издава в Москва „Паметници на народния бит на българите“ на руски език. В същата година братята Димитър и Константин Миладинови печатат в Загреб „Български народни песни“, събрани от Македония. Проучвания в тази област правят още П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Н. Геров, В. Захариев.
Отделни българи правят опити за изследователска работа в областта на философията, астрономията, химията, физиката, географията и т.н. Издадените учебници и преводната литература в посочените научни направления дават възможност на българите да се запознаят с достиженията на европейската и световната наука.
През 50-70-те години на XIX в. настъпват значителни промени в областта на живописта. Развитието на обществения живот и изнасянето му вън от църковния храм поставя на втори план църковната живопис и изтласква напред светската живопис. Тази тенденция е свързана с имената на Станислав Доспевски, Христо Цокев, Георги Данчов и Николай Павлович.
Станислав Доспевски (1823–1877 г.) е възпитаник на Санкт-петербургската художествена академия. Голям майстор на четката, той се изявява най-вече като портретист и пейзажист. Известни са портретите на Н. Геров, Ст. Захариев, на сестрата на художника Доминика Ламбрева, автопортрет и много други. Хр. Цокев (1847–1883 г.) от Габрово също е възпитаник на руската школа. Негови известни творби са „Руска девойка“, „Мъж с ордени“, „Монах“ и др.
Георги Данчов (1846–1908 г.) е самоук зограф. От църковната живопис преминава към светските мотиви. Рисува първия портрет на В. Левски, създава литографията „Свободна България“, забележителен е портретът на Пейо Кюркчията.
Николай Павлович (1835–1894 г.) е възпитаник на Виенската и Мюнхенската художествени академии. Той рисува най-вече картини с историческа тематика. Най-популярни са неговите платна „Минаването на Аспарух през Дунава“, „Покръстването на Преславския двор“, „Крум Страшний с отсечената глава на Никифор“. Възкресявайки славното минало на средновековна България, Н. Павлович внушава на българите дързост срещу поробителите на отечеството. Павлович е и голям портретист и оставя цяла серия забележителни портрети, между които на Ст. Берон, на П. Берон и др.
След Кримската война се появява и българският театър. Първото театрално представление се осъществява в Шумен през 1856 г. Представена е комедията на шуменския учител Сава Доброплодни „Михал“ („Михал Мишкоед“). В същата година Ломското читалище организира театрално представление на мелодрамата „Многострадална Геновева“. В края на годината пак в Лом е поставена и пиесата „Велизарий“. След това следват представления в Свищов, Габрово, Пловдив, Плевен и т.н.
Особени заслуги за развитието на българския театър през Възраждането има Добри Войников, който основава първата театрална трупа в Браила. В продължение на около десет години тя давала представления пред българските емигранти в Румъния. Поставя театрални постановки дори на сцената на Националния театър в Букурещ.
През 50-70-те години започва развитието и на модерната българска музика. Главен център на възрожденската музикална култура е гр. Шумен. Там през 1850 г. унгарският емигрант Михаил Шафран формира оркестър от 9 души цигулари емигранти, които изпълняват творби в духа на западноевропейската музика. По настояване на богатия шуменец Анастас Хаджисто-янов в първите дни на април 1851 г. Михаил Шафран съставя оркестър от 11 българчета. Това е първият български оркестър. През 60-те години Добри Войников започва да преподава в шуменското класно училище пеене по ноти и създава първата ученическа духова музика. До Освобождението в Шумен са образувани още два оркестъра.
Вторият голям музикален център през Възраждането е Русе. През 1871 г. там се учредява Певческо дружество, което изградило хор за църковна музика, но заедно с това хорът изпълнявал и светски песни. Хор е създаден и в Свищов от учителя Мустаков.