История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
В последните години на османското пртисничество се налагат маршовите песни с патриотични мотиви, училищните маршове във връзка с честването на 11 май. Композитор на подобни маршове е Петър Груев. Заслуги в тази област има и Д. Войников.
Културните достижения на българския народ през Възраждането са забележителни. Без държавна подкрепа и въпреки противодействието на Високата порта и Цариградската патриаршия, българите съумяват да изградят една напълно демократична по своя характер култура, като заимстват от буржоазна Европа всичко, което има стойност за духовното развитие на България.
ФОРМИРАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ
Завладяването на България в края на XIV в. и попадането на останалите балкански държави под властта на османските турци показва, че появата на новите нашественици и тяхната роля в бъдещето на Балканите не е разбрана и оценена правилно от управляващите в Европейския югоизток династии. Нито Византия, нито България, нито Сърбия, нито отцепилите се от тях самостоятелни владетели съумяват да преценят същността на новата опасност. Историята едва ли има право да ги вини за тази им недалновидност, тъй като набезите на узи, печенези, кумани и особено на татарите по своя размах и жестокост не са по-малко страшни от тези на турците. Но всички те минават, остават временно и отминават, като отлагат във филтъра на балканските народи горчилката от ужасите и страданията, ала и поуката за преходността на злото. Подобни са очакванията и за новите нашественици, поради което много често те са използвани като съюзници в непрестанните разпри между враждуващите съседи. Този път обаче съдбата предлага нещо ново, непознато, неподдаващо се на сравнение с отминалото и именно поради това не се намира ефикасно противодействие.
Съдбата на българския народ след завладяването му от турците е жестока. Най-изявените родове и личности са унищожавани съзнателно или са принудени да приемат исляма. Пър-восвещениците на българската църква, дръзнали да се опълчат срещу поробителя, или намират смъртта си, или са изпратени на заточение в далечни земи. Други намират прибежище в славянските страни, изпитали по-късно злощастната съдба на българите, или се установяват в източнославянските държави, останали незасегнати от османската експанзия. Подложена на жестока сеч през XV в., на съзнателна асимилация през следващите векове, българската народност въпреки всичко съумява да се запази и да съхрани език, бит, традиция и вяра.
В народностната психика настъпват дълбоки промени, свързани с новите условия на живот. Социално изравнената народна маса, лишена от своите водачи, лишена от своите духовни пастири, се затваря в себе си и в продължение на векове загубва пропусквателната си възможност както навътре, към сърцето и душата на българина, така и навън, към останалия на свобода християнски свят. Тази постановка не трябва да се абсолютизира, но тя е характерна за подавляващото мнозинство, запазило главите си от ятагана на поробителя. При това положение битовият консерватизъм се оказва най-сигурното оръжие срещу неспирните изригвания на ислямския фанатизъм. Затворени в семейството, в селото, в общината, българите заживяват в един омагьосан кръг на раждане, израстване и роене, на плащане на кръвна дан, на робско примирение и отмъстителни изблици, на смирение пред домашното кандило и Христовата икона… Този омагьосан кръг всъщност е кръгът на живота, който запазва и съхранява народа през най-тежките векове на чуждото потисничество.
Важно място в този процес има християнската религия и църква. Унищожаването на Търновската патриаршия и включването на подвластните й територии и население в диоцеза на Цариградската патриаршия дава своето негативно отражение върху българите. И все пак това се оказва, поне в началото, „малкото зло“, защото източноправославната християнска религия си остава основното верую за покорените народи. Милет-ската система, възприета от османската администрация, при която религиозните общности получават право на самоуправление във вътрешните си дела, прехвърля всички граждански отношения върху църквата. От раждането до смъртта си българите свързват всяко събитие с бога и с вярата в бога, определят морално-етичните си норми на поведение въз основа на десетте божи заповеди, живеят с ритъма на църковния календар. За малкото радост в техния живот и за горчивата робска участ те виждат божията промисъл и търсят утешение в пост и молитва, във вярата за по-добър живот „в отвъдното“. Всъщност взаим-ноизключващите се ценностни системи, издигнати от християнството и исляма, довеждат до такова противопоставяне между покорители и покорени, което не дава възможност за преплитане между двата народа, а това в голяма степен също има своето значение за съхраняването на българската народност.