История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
През разглеждания период българите обръщат голямо внимание на строежа на училищни сгради. Порасналото самочувствие се отразява и тук по един забележителен начин. Появяват се училищни сгради по на няколко етажа, с големи и просторни помещения. Те се издигат на най-хубавите места в селищата и се превръщат в светини на българщината. Типичен пример в това отношение е сградата на пловдивското училище „Св. св. Кирил и Методий“, строена през 50-те години.
Значителни промени в тези десетилетия настъпват и в строителството на частни жилищни сгради. Появяват се масово къщи по на няколко етажа, с големи прозорци, с големи кьошкове и чардаци. Приземните етажи се използват като занаятчийски работилници и дюкяни. Ако в предходните векове лицевата част е обърната към двора, за да бъде скрита тя от погледа на поробителя, сега тази част е ориентирана към градския площад, към чаршията, към света и демонстрира новия светоглед на българина. Значими възрожденски комплекси са запазени в Копривщица, Пловдив, Търново, Охрид.
Най-известният строител през XIX в. безспорно е майстор Кольо фичето (Никола фичев) от Дряново. През своя сравнително дълъг живот (1800–1881 г.) той създава най-известните паметници на българската възрожденска архитектура: църквата „Св. Константин и Елена“ в Търново, Къщата с маймунката в Търново, турския конак в старата българска столица, хана на хаджи Николи, съборната църква в Свищов, покрития мост в Ловеч, мостовете над р. Росица в Севлиево и над р. Янтра при Бяла, чешмата в Соколовския манастир и много други.
През 30-40-те години на XIX в. голямо развитие получават художествените занаяти. Между тях се открояват дърворезбата и златарството. Марангозите (майсторите дърворезбари) работят по украсата на църквите и частните жилищни сгради. Най-известни по това време са представителите на Тревненската и Дебърската школи, но заедно с тях се изявяват и майсторите от Самоковската школа. Със своето умение те оставят неповторими образци в областта на дърворезбата. Забележителни са иконостасите в главната църква на Рилския манастир, в църквата „Св. Богородица“ в Пазарджик, в Преображенския манастир. Новите мотиви, използвани от майсторите, отразяват новите моменти в живота на българите.
Строителството на нови и големи църковни, обществени и частни сгради дава силен тласък в развитието на стенописта, иконописта и графиката. Оформилите се още през XVIII в. Тревненска, Самоковска, Дебърска и Банска школа сега добиват възможност за пълна изява и реализация. Освен в църквите те работят и в други обществени и частни сгради. Техните произведения, макар и да принадлежат към църковната живопис, съдържат и много нови елементи, наложили се в резултат на промените в живота на българите. Включването на битови мотиви, на познати лица, на природни картини в библейския сюжет преследва определена цел. Реалистичните моменти показват стремеж към скъсване със средновековните норми и ориентиране към земното, към насъщното, към действителността.
Най-известният български художник от първата половина на XIX в. е Захари Зограф (1810–1853 г.). Представител на Самоковската школа, той създава множество стенописи по църкви и манастири из цяла България, рисува първите български портрети, много икони и акварелни творби. Заслугите на 3. Зограф се състоят най-вече в това, че той оформя стила и хуманистичната програма на новото българско изкуство, определя неговите естетически критерии и морални норми. Като откъсва живописта от църковните канони, 3. Зограф я свързва с постиженията на възрожденския българин, с неговия оптимизъм, с неговия стремеж към новото.
Подем на българската култура след Кримската война
След Кримската война в живота на българското общество настъпват дълбоки промени. Те обхващат материалната, социалната и духовната област. Укрепналата българска буржоазия се превръща във водач на българите в борбата им за самостоятелна църква и в стремежа им към духовно-културно еманципиране. Овладяла окончателно общинската власт, тя се превръща в решаващ фактор на развитието във всички области на живота. В условията на всестранен икономически и духовен подем се появяват и първите обществено-културни организации. През 1856 г. са открити читалищата в Свищов, Лом и Шумен. Първо е читалището в Свищов, открито на 30 януари 1856 г. Между неговите основатели са Д. Начович, А. Конкович, Ем. Васкидо-вич, Ив. Радославов. На 23 април 1856 г. е открито читалището в Лом. Негов основател е известният учител и книжовник Кр. Стоянов — Пишурката. През лятото на 1856 г. се открива читалище и в Шумен. Докато през периода 1856–1869 г. в българските земи има едва 30 читалища, то в следващите няколко години до Освобождението техният брой достига 131. Съвместно с общинските ръководства читалищата полагат грижи за развитието на просветата, на театъра и музиката. По този начин те се превръщат в организатори на духовния и обществения живот на българите.