История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
И запазването на местното самоуправление способства за оцеляването на българите. Още от самото начало на чуждото владичество в българските земи общината се превръща в буфер, който поема ударите и от страна на османската административна система, и от страна на българската общност. Съвсем не е случаен фактът, че за ръководители на общините са избират най-авторитетните, най-образованите, най-почитаните личности, които трябвало да удовлетворяват интересите и на двете страни. Завоевателите се опират на тази съществуваща и преди тях институция с оглед фискалните нужди на държавата. Така се намира най-сигурният начин за събиране на данъците от покорените народи. В същото време общината запазва, в повечето случаи, своите членове от пряк досег с турските власти, а това се оказва много полезно за запазване на българите.
Жестоката съдба и тежките удари през първите векове на османското потисничество не съумяват да ликвидират българската народност. Разбира се, деформациите в душевността, в манталитета, в езика са неоспорим факт, но стъпвайки на прага на Новото време, тази народност разчита на своя бит, на запазените български традиции, на своята вяра, на своя език. И още — българската народност е обединена в рамките на Османската империя. Много са източниците с домашен и чужд произход, които сочат, че границите й се простират от Дунав до Бяло море, от бреговете на Черно море до Тесалия. Или българите са доминиращ народностен елемент в трите стари области Мизия, Тракия и Македония.
На базата на българската народност, населяваща споменатите територии, през XVIII и XIX в. се формира българската нация. Това е главният резултат на възрожденската епоха и той се преплита с всички основни и второстепенни процеси, протичащи в българското общество през тези последни два века на чуждоземен гнет.
В историческата литература са изказани много мнения и определения за нацията, но многообразието на националнообразуващите фактори, специфичността на този процес за различните народи и региони и разнообразието в прехода към тази висша степен на взаимоотношения и организация на отделните групи в човешкото общество прави тези определения непълни, неточни и неприложими в повечето случаи. Безспорно в наци-оналнообразуващите процеси при почти всички народи може да се намерят и много общи неща, но спецификата, която твърде често се пренебрегва, тъй като не се вмества в известните дефиниции, в някои случаи взема връх и елиминира общото и характерното в този процес. Ето защо мисълта за принадлежност към дадена нация е най-същественият белег, характеризиращ общността от хора, обединени и по редица други признаци. Тази мисъл е характерна за всички нации независимо от географското положение, независимо от климатичните условия, независимо от особеностите на прехода, независимо от всичко, което може да бъде изтъкнато като специфика, като открояваща се особеност или нещо подобно.
При българите националнообразуващите процеси се изявяват през XVIII и XIX в. и те са свързани с промените в стопанските отношения, с промените в социалната област, с духовно-културните промени, които са следствие на променената стопанска и социална структура на обществото. Като резултат се променя мисленето на хората, излиза се от омагьосания кръг и се надмогва простото възпроизводство на продължители на рода и българщината. Ако се използва икономическата терминология, може да се каже, че през XVIII и XIX в. вече е налице сложното възпроизводство в човешки план, което променя не само числеността, но което променя мисленето, съзнанието, което ражда ново качество в духовната същност на оформящата се общност. Трудно, мъчително трудно, се заражда мисълта за принадлежност към тази общност, за съпричастност с тежненията и стремежите на хората в различните територии, обитавани от тази общност, но постепенно тя става факт с първостепенно значение.
Ако се разгледат, макар и твърде схематично, процесите, довели до появата на тази мисъл сред българите, те могат да изглеждат така: 1. Стопански промени, които настъпват през XVIII и XIX в., довеждат до появата на общ икономически живот и формирането на единен национален пазар. Това е изключително сложен и продължителен процес, свързан както с господстващите в империята отношения, така и с въздействието на външните влияния, които налагат редица промени в традиционния живот на Турция. Появата на общността в стопанския живот се налага в резултат на развитието на производството, в резултат на засилената стоково-парична циркулация и в резултат на появата на специализирани производствени райони. Това профилиране налага взаимната зависимост и обвързаност на цялата българска стопанска общност, на цялата българска територия. Взаимната зависимост на различните райони в стопанско отношение довежда до там, че българите започват да живеят в единен икономически ритъм. Частичното избързване или забавяне на отделни територии не променя картината като цяло. Основна роля в този процес има българската буржоазия, която със своята предприемчивост и находчивост надмогва отживелиците и свързва стопанството на българските земи с европейските страни. Това довежда до активизиране и стимулиране на социалните отношения, развиващи се сред българското общество. То излиза от местната затвореност и ограниченост. Така в резултат на стопанските и социалните промени сред българите през XVIII и XIX в. се създават основите за образуване на българската нация. 2. Важно място в този процес заема културното развитие на обществото по онова време. През XIX в. се оформя новобългарският език, на основата на който се създава възрожденската книжнина и литература. Езикът е основен белег на националната култура. На този език се говори в трите области Мизия, Тракия и Македония. Силно влияние върху културното развитие на българите оказват още традицията и чуждите влияния, Формиралата се през XVIII и XIX в. новобългарска култура, вплела в себе си новите повеи с аромата на традиционното наследство, приела и отсяла нужното от чуждите влияния — балкански, славянски, западни, обединява българския народ от всички краища на земите ни и налага единен духовен ритъм в развитието му.