История на Българското възраждане

При съприкосновението си с византийската и славянската държавни и стопански системи османските турци показват една възприемчивост, която на пръв поглед е трудно разбираема, като се имат предвид нормите на шериата. Турските завоеватели, и най-вече покорителят на по-голямата част от Балканския полуостров и на Византийската империя Мехмед II, не само че не унищожават завареното, но като се водят единствено от държавнически съображения, запазват цели институции и стопански механизми, които се оказват особено важни за началото на османското владичество в Югоизточна Европа — тогава, когато поробителите са много по-малочислени от поробените. Именно при Мехмед II и неговите наследници се регламентират сравнително по-прегледно основните принципи на османската феодална стопанска система. По-късно кодексите на султан Селим I и на султан Сюлейман Великолепни доизграждат и доизясняват същността на тази система, оказала се и по-стройна, и по-жизнена, и по-дълговечна, макар и по-примитивна, от заварената и унищожена византийско-славянска традиция в това направление.

На практика османската система, наложена в българските земи през XV век, се оказва една сложна симбиоза между две начала — нормите на исляма и държавно-стопанските традиции на поробителя, от една страна, и достиженията на балканската стопанска система, от друга. Тази симбиоза се оказва изключително важна за изгряващата империя в няколко направления — вътрешнополитическо, външнополитическо и военностратегическо. Всичко това очертава ясно приоритетите в Османската империя, свързани с изграждането на една централизирана, в истинския смисъл на думата, държава, която се нуждае от огромни приходи, за да осъществява своите завоевателни инициативи. Тази постановка определя и основната характеристика на системата, която се изразява в това, че цялата земя на империята е държавна (мирийска) и с нея се разпорежда султанът, който я раздава на проявилите се във войната спахии като послужебно, ленно държане. Следователно военните задължения към централната власт стоят в основата на спахилъка, или това е онази земя, която се получава в ленно владение от изявилия се във военните походи участник в конното опълчение. Така държавата се явява в ролята на единствен феодал, който преотстъпва на част от своите поданици — това са хората от господстващата феодална прослойка, част от фиска. Става ясно, че в много отношения спахилъците напомнят и приличат на византийската прония.

Налагането на спахийската система се оказва изключително полезно за централната власт, тъй като тя съумява да изгради една нова прослойка сред господстващата народност — силно зависима икономически и поради това изключително предана. С помощта на тази нова категория феодали постепенно се ограничава влиянието на старата аристокрация. Така чрез изграждането и налагането на спахийската система укрепва централизмът във военната система, в земевладението и изобщо централизмът в държавата.