История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
През първата половина на XIX век се зараждат поезията и художествената проза. В областта на художествената литература все още няма открояващи се постижения, но първите опити налагат една трайна тенденция, която по-късно дава богати плодове. Първи стихотворни опити на новобългарски език правят Димитър Попски, Н. Рилски, Н. Бозвели. От това време са известни одите на Г. Пешаков в памет на Ю. Ив. Венелин, на Т. Хрулев в чест на Хр. Павлович.
През този период се появява и т.нар. „даскалска поезия“, пресъздаваща в стихотворни форми нравоучителни теми. Най-видни представители на този тип поезия са Атанас Границки, Йордан Ненов, Йордан Хаджиконстантинов — Джинот, Йоаким Груев и др.
През 1846 г. се проявява и Найден Геров, който написва поемата „Стоян и Рада“. Макар да не блести с особени достойнства, тази стихотворна мелодрама се отличава от написаното до нея и тя поставя началото на по-сериозните опити в областта на поезията.
Сериозни постижения в тази област има и Добри Чинтулов, който прави първите си опити в Одеса, а стихотворенията му, писани между 1845–1849 г. са обнародвани в „Цариградски вестник“ през 1849 г. Особено популярни са неговите революционни стихотворения, станали по-късно бойни маршове и революционни химни. Такива са „Стани, стани, юнак балкански“, „Къде си, вярна ти любов народна“, „Вятър ечи, Балкан стене“, „Българи юнаци“ и др.
През 30-40-те години се правят първите опити и в художествената проза. И тук, както при поезията, началото е трудно, но въпреки всичко първите представители на този жанр скъсват със средновековните норми и насочват погледа си към земята, към човека, към проблемите на своето отечество и на своето време.
Докъм края на XVIII в. достиженията на българската литература се разпространяват най-вече чрез ръкописи. Разбира се, отделни книги са издадени и отпечатани в чужбина, но ръкописната практика е доминираща. Промените, които настъпват в българското общество през първите десетилетия на XIX в., дават отражение и в това направление. Появява се нуждата от българско книгопечатане, което да задоволява потребностите на развиващата се книжнина. Откриването на български печатници става възможно едва през втората четвърт на XIX в., когато буржоазията укрепва значително и в материално, и в духовно отношение.
Първата българска печатница е открита през 1838 г. в Солун от архимандрит Теодосий Синаитски. Тя просъществува до 1843 г. Няколко години по-късно, през 1846 г., Никола Карасто-янов открива печатница в Самоков. Сравнително най-добре уредена е откритата през 1848 г. българска печатница в Цариград. В нея д-р Ив. Богоров започва да издава в. „Цариградски вестник“. След като през 1850 г. начело на печатницата застава Ал. Екзарх, тя се превръща в най-значимия център на българското модерно книгопечатане.
В годините до Кримската война настъпват значителни изменения в областта на архитектурата. Укрепващата българска буржоазия и променените условия на живот налагат търсенето на нови форми в строителството, целящи скъсване с ориентал-щината и утвърждаване на националния стил. Най-рано и най-бързо тази тенденция се налага в църковното строителство.
След като Одринският мирен договор от 1829 г. отменя забраната за строеж на големи църкви и след започване на движението за духовно обособяване на народа, българите насочват своите усилия към изграждане на храмове, които да символизират съществуването на отделна българска нация в империята. Размерът на църковните сгради и тяхната вътрешна украса съответстват на икономическата мощ и порасналото самочувствие на българите. През 1835 г. Митю Софиянски и Кольо фичето (Никола фичев) възобновяват главната църква в Преображенския манастир. През 1836 г. майстор Кольо Фичето строи църквата „Св. Никола“ в Търново. Забележителна със своята архитектура е и църквата „Св. Богордица“ в Пазарджик, построена през 1837 г. След изгарянето на Рилския манастир през 1833 г. започва неговото възстановяване. Тук в периода 1834–1837 г. работят майсторите Павел, Миленко, Алексей Ри-лец, Кръстьо Дебърлията. През 1837 г. завършва строежът на Главната църква, която представлява истински шедьовър на възрожденското църковно строителство. Самият манастирски комплекс, изграден след пожара, е един от най-внушителните по своите размери и своята архитектура на Балканския полуостров.