История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Началото на учебникарската литература се поставя с издадения от П. Берон през 1824 г. в Брашов „Буквар с различни поучения“, известен като „Рибен буквар“. В неговите осем дяла е систематизирана една значителна информация по граматика, четене и писане, аритметика, природознание и история. Всъщност букварът е една енциклопедия, която включва в себе си и мъдри съвети в стила на буржоазната етика, и патриотични мотиви, и обръщение към античната история. Макар да не съдържа оригинални идеи, тъй като почти всичко е заето от „Буквара“ на големия гръцки педагог Дарвар, издаден през 1804 г., „Рибният буквар“ помага за налагането на една нова учебна система, отговаряща на промените в българското общество. Поради тази причина той е и най-преиздаваната книга до Освобождението.
След Буквара на П. Берон най-забележителни са трудовете на Неофит Рилски. През 1835 г. в Крагуевац са отпечатани взаимоучителните таблици. В същата година издава и „Българска граматика“, предназначена за габровското училище, където той преподава. По-късно (1852 г.) отпечатва и „Христоматия славянското язика“, която е предназначена за преподавателската му работа в гръцкото богословско училище на о. Халки.
През 1835 г. Неофит Бозвели и Емануил Васкидович издават „Славяноболгарское детеводство“ в шест части. В предговора към третата част — славяноболгарска граматика, двамата се обявяват срещу възгледа, че човек си оставал такъв, какъвто се е родил, и изтъкват голямото значение на възпитанието за формирането на човешкия характер. Особено интересна е и петата част на „Детеводството“ — „Краткое политическое Земле-описание за обучение на болгарското младенчество“, в която освен кратки данни за разните държави се дават по-подробни сведения за България и големите български селища. През 1836 г. Ат. Кипиловски издава „Кратко начертание на всеобщата история“.
Плодовит съставител на учебници е Христаки Павлович, който издава аритметика (1833 г.), Разговорник (1835 г.), Граматика (1836 г.). По един от преписите на Паисиевата история той съставя учебник по история под заглавието „Царственик или история Болгарская“ (1844 г.). Учебници издават още Ив. Бого-ров — „Първичка българска граматика“ (Букурещ, 1844 г.), Н. Геров — Физика (1849 г.), Константин Фотинов — „Землеописа-ние“ и т.н.
В областта на педагогическата книжнина наред с д-р П. Берон се изявява В. Априлов. В Русия той издава много свои произведения, посветени на българската просвета и образование: „Български книжици“ (1841 г.), „Деница на новобългарското образование“ (1841 г.), „Допълнение към книгата «Деница на новобългарското образование»“ (1842 г.), „Мисли за сегашното българско образование“ (1845 г.). G тези свои трудове Априлов ратува за откъсване от културната опека на гърцизма и за приобщаване на българите към славянската, руската културна сфера.
Други видни представители на просвещенско-педагогичес-ката мисъл са Райно Попович със своя труд „Христоития“ (1835 г.), Неофит Бозвели с „Общосборно жалостний советователний разговор на любородните“ и „Любопитнопростий разговор“, д-р Иван Селимински, Константин фотинов, Александър Екзарх, д-р Иван Богоров.
През 30-40-те години на века силно развитие получава публицистиката. По-изявени нейни представители са Н. Бозвели, Н. Рилски, В. Априлов, д-р Ив. Селимински, Ем. Васкидович, Хр. Павлович, К. Фотинов, Ив. Богоров, Н. Палаузов, младият Г. С. Раковски. Силен тласък в развитието на публицистиката дава появата на периодичния печат. В 1844 г. К. Фотинов започва да издава в Смирна (Измир) първото българско списание — „Лю-бословие“. Две години по-късно, през 1846 г., Иван Богоров издава в Лайпциг първия български вестник „Български орел“. От началото на 1848 г. в Цариград започва да излиза вестник „Цариградски вестник“ отново под редакцията на Иван Богоров. През 1850 г. Ап. Екзарх откупува „Цариградски вестник“ и печатницата му от Богоров и става негов издател. С появата на българския периодичен печат се засилва политическата публицистика, която все по-открито започва да поставя въпроса за България, за нейното място в политическия живот и в големия Източен въпрос.
В десетилетията до Кримската война се правят и първите опити в научната област. С езиковедски разработки се проявяват Н. Рилски и Н. Геров. В областта на българския фолклор работят В. Априлов и Н. Рилски, а в областта на историята се изявяват В. Априлов и Спиридон Палаузов. С изследователска работа се занимават още д-р Ив. Селимински, Н. Пиколо, Г. Пешаков. Особено се откроява сред своите съвременници д-р П. Берон, който след отказването си от лекарската практика и търговската дейност се отдава на научна работа и издава на френски, немски и английски множество съчинения в областта на медицината, философията, физиката, химията, астрономията и др. Наистина тези съчинения нямат някаква научна стойност и не внасят нищо ново в областта на естествознанието. Именно поради това за българското просветно дело най-важен се оказва „Рибният буквар“ и предложеният от Берон проект за реформиране на българското образователно дело.