Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
После спряхме. Спирачките изскърцаха и другият капалика при мен ревна ядосано, защото беше запратен напред. Шофьорът изруга силно и натисна няколко пъти с цяла длан клаксона. Чух, че отвън някой му отговаря — също с крясък. Екна плющенето на камшик, последвано от разяреното мучене на вол. Нашият шофьор продължи да ругае и да натисна с цяло тяло клаксона.
След минута чух как предните врати на микробуса се отварят и шофьорът скача заедно с капаликата до него навън, за да продължи да крещи и да се разправя. Пак се засипаха ругатни. Третият капалика се промуши между седалките и също скочи, за да се включи в невидимата караница. Така останах в микробуса само с мъжа в бежово.
„Това е моят шанс.“
Мисълта, че мога да действам, не бе достатъчна, за да се размърдам. Знаех, че трябва да се стрелна към отворената врата, да поваля мъжа, приклекнал до мен. Да направя нещо. Кой знае защо, бях убеден, че това е последният ми шанс да ги изненадам, последният ми шанс да избягам, но пак не можех да превърна мислите си в действие. Струваше ми се, че само ако продължа да лежа, са ми гарантирани още няколко минути без сблъсък. Без още болка. Още няколко минути живот.
Най-неочаквано задните врати се отвориха с трясък. Набитият мъж бе отхвърлен рязко встрани и се свлече тромаво върху пода. Някой ме сграбчи за ръката и ме изтегли силно да седна. Краката ми увиснаха навън и аз примигах от болка — дясното ми око все пак се отвори въпреки коричката спечена кръв по него.
— Хайде! Изправете се! По-бързо!
Беше гласът на Кришна. Лицето му се надвеси над мен с развята около него коса, с остри зъби, оголени в блажена маниакална усмивка. Той ме издърпа със слаба дясна ръка да се изправя и ме задържа, когато залитнах и за малко да падна ничком.
— Nahin! — изкрещя капаликата и скочи от задницата на микробуса. Беше два пъти по-широкоплещест от Кришна, а лицето му беше обезобразено от ярост. — Mute!
Лявата ръка на Кришна се стрелна нагоре и се опъна напред като на регулировчик, който спира движението. Долната част на дланта му, твърда като тухла, пресрещна лицето на мъжа, който се беше юрнал напред. Носът на капаликата се сплеска като направен на пихтия плод. Той изпищя и се изви назад, при което си удари главата в микробуса, а после се свлече на колене и климна напред. Както ме държеше здраво с дясната си ръка, Кришна бързо вдигна ляв крак и го огъна на стегната дъга, завършваща там, където пищялът фрасна с все сила набития мъж по врата, точно под челюстта.
Чу се звук като от тънка пластмаса, която се троши, и писъкът на капаликата внезапно заглъхна.
— Хайде! Побързайте!
Кришна ме затика напред и ме задърпа да се изправя, когато залитнах на една страна. Аз забързах, доколкото това беше възможно, и се опитах да запазя равновесие върху краката си, които бяха омекнали като кашкавал. Погледнах през рамо към поваления мъж, към микробуса с отворени врати, които приличаха на прекършени криле, и волската каруца отзад, препречила кръстовището и тясната улица. Тримата капалики бяха застинали до каруцата. Няколко секунди ни гледаха като попарени, после хукнаха към нас, като крещяха и размахваха ръце. Единият вече държеше нещо като дълъг нож. Волската каруца изскърца и се скри в мрака.
— Бягайте! — ревна Кришна.
Дръпна ме за ризата и тя се разпра. Щях да падна и размахах ръце, но той ме сграбчи отзад за разкъсаната риза и пак ме изправи.
Хукнахме наляво, към уличка, където беше тъмно като в рог, после пак наляво и излязохме в окъпан в светлината на фенерите вътрешен двор. Когато се втурнахме през отворената врата, една старица вдигна очи и ни изгледа стъписано. Кришна отмести завеса от нанизани големи мъниста, ние прескочихме няколкото тела на хора, заспали върху пода на тъмна стая, и пак излязохме навън.
Сподирени от викове и писъци, се озовахме в друг вътрешен двор. Тримата капалики изникнаха като гръм от ясно небе от друг тъмен вход точно когато ние се шмугнахме в поредния още по-тесен проход между сградите. Там боклуците ни стигаха до глезените и ние заподскачахме и зажвакахме из тях. Дори тук имаше омотани в чаршафи хора — бяха наклякали, за да се подслонят от водата, която още капеше от стрехите и запълваше по-ниските участъци. Кришна направо скочи върху кокалестите колене на един от тях, който приличаше повече на труп, отколкото на човек.
Едвам успявах да настигна Кришна и когато се наложи да изкачим на бегом дъсчено стълбище, накрая паднах на колене на стълбищната площадка — не можех да си поема дъх. Капаликите си извикаха нещо в двора долу.