Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Иска ти се да изръмжиш, но си траеш. Защото докато се вглеждаш в бледосините очи на този мъж, осъзнаваш както никога досега, че наистина ще умреш. Никой няма да изскочи изпод масата и да ти каже, че всичко е било на майтап. Не е и като на кино — никакви наемници няма да довтасат, да взривят вратите на затвора и да те освободят. След миг докторът ще натисне онова копче и онази бутилка с прозрачна течност — няма как да не са прозрачни тези течности, нали? — безцветна също като този с квадратната челюст и с тъпия поглед, когото са изпратили да ти прочете смъртното постановление, онази бутилка ще започне да се процежда в главния маркуч. И после ще умреш.
Опитваш се да кажеш нещо, но не можеш. Трепериш от студ. Джанкел те завива с тънко болнично одеяло до гърдите, като внимава да не извади прозрачната тръбичка, впила се в ръката ти като дълга стъклена змия. Кимваш. За Бога, не си някой тъпак. Познаваш законите и разпоредбите. Ако не беше това, щеше да е друго. Измислят ги, за да държат хората като тебе далеч от онова, което имат хората като тях. Затова кимваш, опитвайки се да изречеш думите, които изсъхналият ти език и свитото ти гърло не могат:
„Знам защо искате да умра. Не сами нужни обяснения.“
Мъжът със сивия костюм се усмихва със стиснати накриво устни, сякаш разчита погледа ти. Кимва на доктора — само веднъж: — после тиква папката под мишницата си, тръгва към вратата и изчезва от полезрението ти зад заобления ръб на синия панталон на Джанкел.
Току-що срещна ангела на смъртта. Не го позна. Никой никога не го познава.
Джанкел стисва ръката ти — което означава, че докторът е отворил кранчето на втория маркуч, — но не вдигаш очи, за да не срещнеш погледа му. Не искаш последното, което си видял на този свят, да е той. Той е никой — просто човекът, който вардеше килията ти. Вероятно би бил чудесен пазач в зоопарк за хора, но нищо повече.
Минава известно време — протяжни, мудни минути, които въпреки всичко изтичат толкова бързо. Погледът ти се плъзва към неоновите светлини и те започват да трепкат още no-силно. По краищата им са се появили ситни цветни мрежички. Досещаш се, че очите ти се пълнят със сълзи.
Същевременно в стаята става по-топло. Усещаш, че кожата ти се отпуска, мускулите — също. Не е толкова зле.
Но никога няма да се върнеш. Сърцето ти ускорява пулс. Изтикват те навън, в тъмното. На големия кораб има един пътник повече и ти си изтеглил билетчето с кръстче.
Обхваща те животинска паника и за момент се напрягаш да разкъсаш коланите или поне правиш опит, но вече е твърде късно. Едно мускулче потрепва на гърдите ти и това е всичко — бавна контракция, като предизвестие за родилни мъки. Като раждане.
Грешка, грешка. Не влизаш, а излизаш…
Мракът те дърпа безмилостно, тегли те надолу, сломява съпротивата ти. Висиш само на нокти над океан от топло кадифе и е толкова лесно, толкова лесно, толкова лесно да се пуснеш… но под цялата тази мекота има нещо — нещо брутално и безвъзвратно, и, о, така ужасяващо самотно!
Изчезна, светлината почти изчезна — едно бързо стапящо се петънце. Изчезна, няма я вече светлината.
Безмълвен писък, изпращяване на искра в мига, преди да те погълне студеният мрак.
О, Боже, не искам да…
Половин час по-късно още трепереше.
— Толкова си плосък, Гардинър. Смъртоносна инжекция — Боже Господи! Майстор си на тъпотиите!
Орландо вдигна очи и се опита да фокусира погледа си. Мрачната зала беше пълна със сенки и стелеща се мъгла, но едва ли можеше да обърка едрия силует на приятеля си.
Фредерикс се плъзна в едно от извитите кресла с високи облегалки и внимателно прегледа менюто с преживявания, което проблясваше върху черната маса — постоянно сменяща се абстрактна паяжина от снежнобели букви. Направи физиономия на пресилено отвращение. Предизвикателно повдигнатите рамене придаваха на сима му още по-широкоплещеста и мускулеста осанка от обикновено.
— Какво ти става, какви са тия разходчици бе, Гардинър?
Орландо така и не можеше да проумее защо Фредерикс предпочита симове на културисти. Сигурно в РЖ беше някоя дребна хърба. А и нямаше как да го знае, тъй като никога не беше виждал приятеля си от плът и кръв, а точно сега не беше най-подходящият момент да го попита. Освен това и самият той не беше особено скромен в това отношение. Както обикновено, симът му беше изработен майсторски, макар да не притежаваш изключителна красота или впечатляваща физика.
— Разходките в смъртта ли? Ами просто ми харесват — Като че ли му беше трудничко да подреди мислите с: след последното пропадане в нищото. — Просто… ми е интересно.