Едно момче брои звездите

— Хей, съграждани… гърци! Обърнете внимание. Лекарите пристигнаха. Утре с изгрева на слънцето ще има ваксинация, което значи шарене. Всички значи се пригответе!

Селяните се кръстеха с двете си ръце. Я виж ти, оставят хората далак да ги хваща, а ваксинират… кравите65… Боже пази…

Мельос събра стадото си на големия харман и зачака лекарите. Но те, вместо да се отправят към кравите, се запътиха към училището и почнаха да ваксинират децата. Ето че и хора от град да постъпят веднъж правилно.

Мельос подкара отново говедата към пасбището. Към обед обаче той долови там някакъв плач, но толкова глух, сякаш идваше от долния свят. Какво ли ставаше там сред тръстиките? Подкара говедата нататък и почна да търси… Плачът се усилваше все повече и повече и ставаше все по-отчаян. Мельос слагаше ухо на земята, катереше се по дивите круши… но нищо не можеше да открие. Там наблизо нямаше никакви гробища. Гробищата се намираха далеч от селото на една височинка с кипариси.

Тогава се сети за вчерашната разходка на клисаря. Сигурно Пердикопулос бе свършил работата си.

Той беше такава свиня, че сигурно не бе удържал на думата си и бе хвърлил кучето.

Мельос се запъти направо към кладенеца. Плачът сега се чуваше по-силно и по-отчаяно. Както си бе помислил, така и беше. Мельос се надвеси. Долу от кръглото дъно на кладенеца едно куче изпращаше отчаяния си и дрезгав лай към небето.

— Бальос, ти ли си?

— Ау-ау-ау!… — излая кучето.

Мельос му подхвърли парче хляб. То не се наведе дори да го помирише.

— Ау-ау-ау!… — продължи кучето.

Наистина кладенецът не беше дълбок. Я имаше, я нямаше пет разтега — но как да го спаси?

— Ау-ау-ау!… — дереше се кучето.

Мельос запуши ушите си.

— Млъкни, Бальос… Остави ме да си помисля. Така се обърквам.

Лаят на кучето го смущаваше. Мельос се запъти към стадото с надеждата, че ще може да помисли по-спокойно. Напразно. Не можеше да измисли начин. По едно време забеляза едно въже, намотано на рогата на Зумис, един едър, упорит вол. Помисли да вземе въжето и да го спусне в кладенеца. Добре де… Но къде може да дойде на ум на Бальос да се вкопчи за него и да го изтегли. Я да видим! Ако той сам слезе долу и вземе кучето на ръце? Точно тъй! Ами ако вместо те да излязат, паднеше в кладенеца и волът? Тогава Мельос се сети, че Зумис е страхлив и че никога не се приближава до ровове. Той се реши. Докара Зумис близо до кладенеца, върза се през кръста и се спусна. Кучето веднага спря да квичи и зачака задъхано. Мельос стъпи и прегърна животното. То почна да го души, треперейки, сякаш му казваше „спаси ме!“… После го сложи на рамото си, то прегърна послушно шията му и почна тихо и жално да скимти.

— Дий!… Зумис!… — диво извика Мельос отдолу. — Дий!…

Зумис се поуплаши, но не се помръдна. Студена пот изби Мельос. Но внезапно му мина през ума една спасителна идея. Наведе се с кучето на врата си, взе един камък и го метна срещу вола с псувни. Зумис побягна. Само след минутка те се намериха горе.