Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
— Понеже снеговете са го задържали в селото, та затова. Това е говедарчето ни.
Учителят измери с поглед момчето.
— Кой ти каза това, момчето ми?
— Никой, сам го научих.
— Да… вярно, то страда от тази мания… — рече Маникарос, — затова стадото опропасти посевите. Свършено е със света, напълно се е объркал.
Маникарос не бе някакъв прост стопанин. Неговото мнение тежеше и дето се кажеше то, падаше просто като печат. Всички впрочем се съгласиха, че говедарчето го прекали и че умът му е изветрял. Маникарос го наруга здравата. Първо — като момче, какво търси в кафенето. А второ — млък! Враната един път, а вранчетата сто и десет. Децата на твоята възраст по това време почистват оборите, а не киснат по кафенетата! Я виж ти!
— Правилно — обадиха се и другите.
Мельос посниши гласа си.
— Оборът ми е чист… — рече той.
— Върви тогава на по-заветни места да слагаш примки и да ловиш врабци. Какво си се заврял тук? Да обиждаш учителя ли?
— Не съм го обидил… — рече момчето.
Учителят се почеса притеснен по слепоочието.
— Не, той не ме обиди… — рече учителят. — Кой каза такова нещо?
— Наредихме я! — изписка Маникарос. — Няма да го защищаваш, я, сега, даскале… Кажи откровено. Той те обиди, какво сега го премълчаваш?
— Момчето има право… — рече, изчервявайки се, учителят. — И чудно как така сбърках. В бъдеще ще съм по-внимателен. Не е срамно, сгреших. Грешка щеше да бъде да не си призная грешката.
— А не! Не, ние не признаваме! — извика за сметка на всички Маникарос.
— Преди всичко откровеност, кир Маникарос… — рече учителят и стана. — Ще дойдеш ли да се поразходим, момче?
Мельос се изправи.
Маникарос плюна в мангала така, че пепел посипа чак мустаците му. Той беше глава на селото и не търпеше да му се противоречи. Тридесет години наред е бил първенец в село. Кога кмет, кога настоятел на черквата „Успение Богородично“. С богатството си можеше да храни две села. Говореше се, че в мазето си имал пет кюпа с лири. Беше известен на двеста мили наоколо заради „услугите“, които правеше на бедните хорица. Посевът ли ти е пострадал на нивата? Да е жив Маникарос. Кравичката ли ти е останала гладна? Мулето ти ли е пукнало? Стопанката ти ли е изкарала лоша пъпка? Да е жив Маникарос. Седем слуги имаше в магазина си и двама в складовете си и други пет на крак, за да събират зърното от чуждите хармани. Че какво си мислите… И ето сега това бръмбарче ти казва „грешка“! И то на кого? На даскала!
— Бог се отвратил от гладника горделивец и от бедняка самохвалко. Ще ги помета и двамата оттук, помнете ми думата! Не за първи път ви скроява такова нещо това краставо куче! Помните ли, бе, как се лепна като репей в краката на господин депутата тогава, когато с триста зора го доведох в селото?
— Дали помним, казва. Нали и мутрата му искаше да вземе думата.
— Но го отрязахме и си сви опашката.
— Че какво, на шикалки ли ще си играем!
Учителят и Мельос тръгнаха към училището. По пътя си разменяха и по някоя дума. Беше студено. Най-сетне стигнаха до конака му и учителят отвори вратата и каза на Мельос „заповядайте“.
Той влезе колебливо.
— Я му дръпни най-напред един ром… — каза учителят, сваляйки една бутилка, която постави пред него с две чаши. — Добър е за загряване. Аз пък през това време ще запаля печката. Но ти не ми каза името си.
— Мельос.
— Имаш ли близки?
— Не.
Той разцепи с един стар нож борина и я пъхна в печката.
— Лошо нещо… Един вид роднини, разбира се, са и… книгите, но, кажи го, както щеш… Ето и аз съм самотен тук.
От цялата обстановка в стаята вееше тъга.
— Значи тъй, с други думи, ти си образован… — каза му учителят след малко. — И откъде намираш книги?
— От клисаря.
— А!… Пердикопулос!
— … Някои съм си купувал.
Учителят драсна клечка кибрит и я хвърли в печката.
— Жалко, че не сме се познавали по-отрано… Щеше да спестиш доста разходи. Я погледни…
Полиците му бяха пълни с книги.
— По история, по литература, поезия… Горя от желание да отида да специализирам. А ти?
— Ще работя през цялата година и през есента ще отида отново на училище.
— В кой клас си?
— Трети.
— Добре ще бъдеш с уроците си… но… с учителите няма да си добре. Никога няма да ти простят начетеността ти.
— Но не всички… — рече Мельос плахо.
— Браво!… И тъй, приятелю, нали ставаме приятели? Ще ти кажа нещо… Струваше ми се, че съм корабокрушенец на някой необитаем остров и внезапно намирам човек. Сега всеки ден ще ми идваш на гости… нали?
— Аз съм говедар… — рече Мельос.
— А, да, аз пък забравих… Тогава всяка вечер. А? Нещо се колебаеш, виждам?