Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
— А, тъй ли, още ли има… Добре, благодаря… Благодаря ти, момчето ми, благодаря. Ще вървя за класове, за паберки…
Мельос беше угрижен. Тръгна нагоре срещу течението на реката. Водата блестеше и течеше тихо като мед.
Патките плуваха като дървени корабчета. Той си спомни за рекичката край училището с тополите околовръст. Сигурно бяха израснали. Тези дървета растат много бързо като момичетата. Но циганската махала не беше вече там. Повечето от колибите бяха срутени. Но и онези, които все още не бяха сринати, бяха празни. До колибата на Битрос гасяха вар в една яма. Бяха поставени основите на една къща. По-нататък друга се довършваше, а трета пък вече се готвеше да приеме своите стопани. Какво заселване беше това? Градът беше се изкатерил до там горе и погълнал колибите.
— Тук живееше един, на име Битрос… — каза Мельос на човека, който гасеше вар.
— Може…
— Къде отидоха?
— Че откъде да зная… Когато циганинът се дигне, целият свят е негов. Ти нещо се разтревожи?
— Той ми беше приятел.
— Изхвърлят ги отвсякъде като смрадливи дрипи. Усмърдявали, казват, градовете. Не си гледат своята воня, ами циганинът им пречел! Ех, да беше тук, когато ги пъдеха…
— Какво им пречеха циганите?
— Нищичко, бе. Когато дяволът си няма работа, крои дяволии. Не е ли гадно…
— Ти ли си купил мястото?
— Ама го каза. Аз нямам за гроб да си купя, а ти… Работник съм, не ме ли виждаш? Разпердушиниха циганите, за да си построят дворците.
— Кои?
— Разбира се, не ти и аз. Онези, дето са натъпкани с пари. Голям приятел ли ти беше този, как го каза?
— Пръв приятел…
— Погрижи се да си намериш друг. Този си отиде вече, няма го по тези места.
— Мислиш ли, че няма да дойде вече никога?
— Де да го знаеш… Едни, като напуснат някой град, не се и обръщат да погледнат назад, а други обикалят наоколо като призраци. На твоя може да му домъчнее за сянката на черницата и да дойде някой ден да изкара един сън. Отде знаеш… Най-различни мераци има по света.
Мельос нямаше какво повече да прави тук.
— Извинявай… — промърмори човекът. — Мога ли с нещо да ти помогна?…
— Искам да оставя някъде кучето си, за да потърся квартира. Мога ли да го оставя тук — в колибата на приятеля си?
— Разбира се, че можеш. Аз държа ключа. Те няма да я съборят по-рано от утре преди обед… имаш време. Ето виж къде ще оставя ключа. Под това камъче.
Скоро след това Мельос пое надолу. Душата му беше огорчена. Какъв град може да бъде един град без циганска махала? На Мельос му се стори, че облаците се надвесиха още по-ниско. И реките плачеха за тяхното заминаване.
Много беше обикнал той циганите. Нещо беше се случило в сърцето му и то беше се изпълнило с цигани. Сякаш съдбата… подбира, подбира… и най-после го свърза с тях. Защо и как, и самият той не знаеше. Ако можеш, седни и проучи тайните пътища на сърцето… Ще се объркаш.
Той беше тръгнал надолу покрай реката. Там долу, при входа на града, бяха гробищата. Сега той искаше да отиде там. Но не бързаше. Умрелите чакат… Само сърцето е нетърпеливо… На едно място реката, сякаш разколебана, правеше остър завой. Тук бяха гробищата и тя не искаше да наруши съня на покойниците. Тя знаеше… Водите унищожават бързо костите. А малко кости все са нещо…
Вратата на гробищата чакаше отворена. Бяха я забравили от години насам така отворена и никой не ставаше да я затвори. Че каква нужда имаше от това? Колкото и студен да беше севернякът, смъртта беше по-студена. Мельос прекрачи прага и в този миг чу черковни песнопения. Плановете му пропаднаха… Къде да намери сред толкова народ кръста на чичо си? Поповете пееха сякаш не черковни, а обикновени песни. И никак не се трогваха. Погребваха света като надничари… И бяха свикнали много с работата си. Едно момиче с разчорлени черни коси плачеше. Лицето й не се виждаше, но се чуваше как се караше на висок глас на майка си „защо й направи това нещо“.
На Мельос му стана тежко, че говорят така лошо на един умрял човек. Искаше да си върви. А освен това му развалиха и срещата с бай Анестис. Той искаше двамата да бъдат съвсем сами. Да си поприказват. И никой да не ги чува, нито дори птичките. Един младеж държеше стъкленица с черно вино. И таз хубава… да погребват, а после да го удрят на ядене и пиене, и то тук… сред умрелите.
Тръгна да си върви. Живите хора опорочават и смъртта. Премина по един дървен мост и стигна до широкото шосе. В този миг се чуха псалми и хлипания. Силна миризма на тамян изпълни въздуха. Напред вървяха хоругвите, след тях едно момче носеше кръста, който щяха да поставят на гроба. „Георгиос Левендакис, на 12 години“.
Майката вървеше с разпилени коси след покойника. Докато вървяха по широкия път, тя пристъпяше безмълвно… Но щом свиха по мостчето и навлязоха в пътя за гробищата, от устата й се изтръгнаха сърцераздирателни писъци.