Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
— Не-е-е!… Не отивай, сине, по този път!… Недей по този път, синко!… Недей-й-й!…
Сърцето на Мельос се разби… Спря там, докато премине шествието, а после отново мина по моста, едва сдържайки сълзите си. Потърси гроба на чичо си и го намери. И тук остави сълзите, които отдавна пареха очите му, да се излеят горещи, задушаващи, отчаяни…
Едва след час можа да се изправи и тръгна по пътя за града…
Мельос не беше вече дете. През цялото това време, докато отсъствуваше, той упражняваше ума си, ровеше се, четеше… Пред него стърчаха планини от загадки, които трябваше да срине. Погълна цели десет коли книги. Къде ги намери?… Ами че той си ги купуваше със собствени пари!
Свършено беше вече с книгата „Севах морякът“, свършено бе и с нейната наслада, тя беше останала назад. Сега Мельос гълташе стипчивия мед на живота. Той се запозна с някакви измъчени учители, които разголваха света в своите ръце, пробиваха тайни прозорци в непрогледния мрак на живота. Чудни бяха имената на тези учители — Максим Горки. Никъде не беше видял лика му, но му се струваше, че щеше да прилича на бай Анестис. „Бай Максим“, тъй му идваше да го нарече. Един ден той попадна на една негова приказка, на чиято корица беше портретът му.
Беше такъв, какъвто и си го представяше. Същински бай Анестис! Друг път видя портрета на един негов приятел: Тодорос Достоевски се казваше. Този пък беше цял-целеничък бай Тодос. Дори и по име не се различаваше. Байовци с големи умове и кротки очи. Мельос се сприятели и с други учители, които носеха очила и ходеха с дълги коси и развързани вратовръзки.
Един ден пък попадна и на един куц, чийто пострадал крак много му пречеше. Беше изгорял там долу сред пламъците на Месолонги.63 Хубостта му изумявала хората. Така разправяха. А веднъж пък в ръцете му попадна книгата на един циганин. Казваше се Пушкин. Имаше къдрава черна коса и тъмна кожа — същински Битрос…
Безброй бяха приятелите на Мельос. Той прекарваше летата с тях, изтегнат под гъстолистите дървеса, като дъвчеше сламчици и четеше, четеше ненаситно…
Той се задълбочаваше в четенето, без да подбира книгите. Каквото му паднеше, това дъвчеше, като някои яшни юници, които изгризват всичко, каквото намират в яслите.
И така, когато пристигна отново в града и се приготви да седне пак на чина, главата му беше като някакво кълбо, в което се блъскаха всевъзможни идеи.
„Ученик от трети клас на осмокласната смесена гимназия…“ Браво! Ето това ще рече образование. Мельос беше решил да сложи вратовръзка в четвърти клас. Лесна работа. Вратовръзките бяха евтини. Парите бяха скъпи. Но той не беше много сигурен дали ще бъде в четвърти клас. Щяха ли да му стигнат спестените пари? Защото парите наистина нямаха глас, нямаха душа или нещо подобно… но имаха крила. Нямаха оглавник да ги вържеш и да им кажеш: „Почакайте ме вие тук, че ми трябвате за догодина“. Не!…
Горкият Мельос се учеше с прекъсвания. Една година работеше, една учеше. Но къде беше изчезнал през последните две лета и къде беше прекарал цялата зима? Това ще видим…
Глава втора
Къде беше той…
По-миналото лято, като тръгна на гурбет, Мельос се отправи отново към юниците, но не в същото село, нито със същата заплата. Той не беше някой от ония прости говедари. Сега той се спазари да получава освен храна и обувки, и хубава надница. Колкото за облеклото, задоволяваше се с това, което си имаше. От кого имаше да се срамува? Гората не му връзваше кусур, а кравите бяха негови приятелки.
В селото не беше останала полица, на която Мельос да не се бе покатерил, за да се рови за книги. Дори и в сандъците, където бабите си пазеха „булчинските“ премени, беше си завирал носа.
Повечето от книгите, които беше открил, бяха омазани, защото беше ги взел от клисаря. Този клисар беше голяма личност в селото. Знаеше по-добре от всеки друг черковните тропари и не премълчаваше това. Черквата гърмеше от псалмите му, докато той обикаляше от свещ на свещ и от икона на икона. Гласът му заглушаваше дори камбаната на черквата „Успение Богородично“, а сладостта му караше богобоязливите бабички на селото да примират. А поп Синефос го наричаше златен. „Хайде бе, благословени Пердикопулос! Стани черковен певец, бе! Удобен случай ти се отдава да се облекчиш малко от многото си грехове.“
— Благодаря ти, попе. Я ме остави, тъкмо съм си свикнал чудесно с пъкъла. Сега искаш да си разваля спокойствието ли? Пренасянето в небесата струва пари.
63
Тук авторът подразбира Байрон, който жертвува живота си за свободата на Гърция през въстанието 1821–1828 г. срещу турското иго. Б.пр.