Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
Сутринта то тръгна. Беше се утешило. Беше успяло през цялата нощ да преброи всичките звезди… Да ги преброи всичките… бавно… една по една, всичките.
И намери, че бяха точно.
Книга втора
Част първа
Глава първа
Две години минават, докато си поемеш два пъти дъх. Докато затвориш и отвориш очите си, събуждаш се с две години по-голям. Когато си малък, сякаш някой те гони с камъни и те кара по-скоро да растеш.
Хапваш малко хляб, пийваш малко вода, натрупваш малко горчивини… а после правиш ей тъй по бузите си и шепата ти се напълва с мъх.
Децата не броят годините си, големите ги броят за тяхна сметка.
Мельос обаче си нямаше никого. И затова самият живот се зае да му ги брои, без да го пита.
И тъй двете години отлетяха и изчезнаха като две камъчета, паднали в морето… Но се случиха и някои истории… И един ден през ноември Мельос се намери лице с лице с големия град на своите мечти. Всички обичат този град. Селяните тичат да го видят като ожаднели юници. Краката си изпочупват, сякаш тичат да видят някакъв парад. Хвърлят шапките си от радост… само да се пошляят по улиците му, да се заврат в кафенетата му, да позяпат електрическите лампи, които висят по стълбовете като зрели круши.
Мельос обаче не се интересуваше от тези чудесии на града. Кафенетата му не бяха за деца, а крушите му не се ядяха. Той гореше от желание за други неща — за училищата му! Защо, ще запиташ? И таз хубава! Тук ученето е задължително за всички. Ако не ходиш доброволно, ще те изпратят насила.
„Училището е храм…“ — дереше се до по-миналата година попът. „Краставици на търкалета“, както казваше пък великият клисар на черквата „Успение Богородично“ на име Пердикопулос…
Да, господине! Краставици на търкалета! Ако е храм, защо не ти позволяват да влезеш безплатно? А!… Кажи ми, де!… Само приказки…
В едната си ръка Мельос държеше куфар, подплатен с чувал, а в другата — връв, с която беше вързал едно червеникаво куче с бяло петно на гърба. Много си изпати с това куче Мельос, но не му даваше сърце да се раздели с него. Двама-трима умници дори го обидиха още от самото начало, когато кучето тръгна с него. „Не те ли е срам — казаха му те, — уж си гимназист, пък влачиш след себе си това улично куче? Ако ти дадем една драхма, би ли ни го дал да го удавим?“
По-нататък едни бежанчета му го поискаха, за да си го яздят. Какво им правеше кучето? При всеки подобен случай то се пъхваше разтреперано между краката на своя приятел, търсейки защита. Много неща бяха виждали очите му… А после ти разправят, че човекът бил „най-благородното животно“… Животно… това да, но не и най-благородното!… Най-свирепото, ето какво е, даже и това му е малко. Къде да имаше на света някакъв град на мечки или на вълци… та там да отиде човек да живее… Поне там нямаше да има едни мечки облечени, а други голи, нито пък едни вълци гладни, а други сити.
Мельос навлизаше в града в мрачно настроение. Колко години отсъствува той? Непълни две. Но въпреки това гледаше града с известен страх. Почна да си спомня за северните му ветрове, които режеха като ножове. Дълбоките му и неспокойни реки. Сега, разбира се, всичко благоухаеше още на праскови и на прясно опечен домашен хляб. Къщите бяха пълни с дърва — нека севернякът се заканва. Седиш си край огнището, печеш си хубавите кестени, пък той нека си фучи. Но ако си имаш дърва и кестени. Ако пък си нямаш, гушиш се в дрехата си и чакаш като циганин пролетта.
Добре, че споменахме за циганин. Какво ли прави наистина Битрос? Разбира се, най-напред ще отиде при него — та кой му е най-добрият приятел? И се запъти нататък…
На моста седеше, увиснал като звънец, гологлав човек и гледаше безмълвно реката. Беше се загледал във водата и мисълта му се носеше заедно с нея. Мельос не го запита какво ще намери там, дето отиваше. Каквото отмине, не се връща. Водата тече… Дойде един обущар и изля от кофата си мръсна вода. Мечтанието се прекъсна. Колко лошо нещо е мечтите ти да вонят на кожи…
— От полските села ли идеш? — запита го гологлавият човек.
Бузите му бяха хлътнали.
— Да, оттам…
— Има ли още купни там долу? А, има ли?
— Да, има. Но вече е свършено.
— Жалко…
Човекът пооправи косата си и тръгна. Какво искаше да каже за купните? Добре, да речем, че имаше още — та какво от това?
— Господине, има още купни! — извика му той.