Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
Попът поклащаше глава като разлютил се пушек.
— Свършено е вече! — изреваваше той с гръмкия си глас. — Ще кажа на настоятелите да те уволнят. Оскверняваш храма!
— Няма да ме уволнят… трай и не се престаравай. Да не са си загубили ума хората да си напуснат работата и да дойдат да станат клисари.
— Как, за клисар ли!
— Ех, свършено е вече, клисар бях някога, когато бях млад. Сега станах вехтория, мърша и тям подобни.
— Грешнико!…
— Благодаря ти, задължаваш ме.
— Ще им кажа да ти намалят заплатата.
— Недей, защото ще почна да крада свещите. Остави ме да бъда честен. Аз искам да съм такъв, но и вие ми помагайте по малко.
— Пердикопулос! Ще изгориш като тримата младенци в нажежената пещ!
— Не ми се вярва… Там долу е толкова студено, че дори фурната на Харвелена няма да ме загрее. Ееех, дано… къде такъв късмет!
Кавгите на попа с клисаря винаги завършваха със студено помирение. Но още през другата седмица кавгата започваше още по-настървено. Куполът на „Успение Богородично“ едва не се срутваше. За щастие те избираха време, когато нямаше богомолци — през утринната или през вечернята.
Пердикопулос не беше само клисар на черквата. Той беше и глашатай, и свидетел в съда, и разсилен, и душеприказчик. Често при големи празници стопаните го канеха на гости. Но той ядеше така нечисто, че те караше да се погнусиш от него. Бодваше с вилица месото, после го слагаше в шепата си и така го ръфаше. Пръстите му бяха по-мръсни и от боклука. Секнеше се с пръсти и изтърсваше сопола, където свари. Никого не слушаше и от никого не се срамуваше. Беше станал тиранин за цялото село. И кой смееше да му каже нещо? Заплашваше всички, че щял „да си подаде оставката“.
— Ще отида в Света гора… — казваше — и ще надяна „расото“. Хайде намерете друг на мое място.
Но къде можеха да намерят друг? Такъв ум не можеше да се намери нито по околните села, нито по паланките и градовете.
Глашатайството му пък безспорно нямаше равно на себе си по целия свят. Само че „глашатайските му хонорари“ бяха малко солени. (Онорарите му, както ги наричаха селяните.)
— Съграждани! Хей, гърци… Изчезнал е телец на цвят възчервеникав, собственост на съгражданина ни Цимбирликос Евангелос. Който го намери, ще бъде щедро възнаграден.
Стопанките бяха много доволни.
— Браво! — казваха му те… — Браво! Златна ти уста. Тежко и добре ги нареждаш, но какво искаше да кажеш?
— Изгуби се телицата на Вангелис Цимбирликос, сина на Мигдальо. Който я намери, ще получи богато „възнаграждение“ т.е. бакшиш. Имаш ли една капчица ракия? Умори ме, докато ти дам да ме разбереш!
Ето такъв беше клисарят Пердикопулос, първият библиотекар в селото. Какво ли нямаше? „Пътникът“, „Есме Туркинчето“, „Лудница или дом“, „Петнадесетгодишният капитан“, „След двадесет години“, „Двадесет хиляди левги под водата“, „Ужасната грешка“, „Коварство и любов“ от Шилер, „Вертер“ от Гьоте, „Цветята на злото“ от Бодлер. От Юго „Клетниците“… Всички омазнени, пълни с петна и драскотини, но човек можеше с голяма упоритост да ги прочете и умът му се взимаше.
След като книгите по библиотеките на селото се свършиха, Мельос почна да си купува собствени книги. Тогава именно си създаде големи приятелства. Достоевски, Горки, Флобер, Дикенс, Байрон, Зола, Балзак, Ламартин… това бяха най-добрите му приятели.
Лягаше под дивите круши, кога по корем, кога по гръб, и извличаше от книгите великите им тайни. Често пъти в тях завираха носа си и някакви любопитни мравки и се мъчеха на всяка цена да се просветят и узнаят и те тайните на света. Но кравите не бяха съгласни с тази голяма ученолюбивост на своя говедар. Имаше даже едни крави пакостници, които подвеждаха по лошия път и другите — кротките — и влизаха в чуждите посеви. И така Мельос бе принуден на два-три пъти да плати „глобални“ или джереме… както пъдарят наричаше глобата.
Мельос се чудеше как можеха да му сторят това нещо кравите, неговите най-добри приятелки. Изложиха го пред цялото село. Не че селото не го обичаше — напротив, но един говедар трябваше преди всичко да си бъде говедар и после всичко друго. Така си е. Да се учи човек на писмо е хубаво нещо, отварят му се очите, но всеки засяваше нивичката си, за да събере плода й, а не за да храни с него чуждите юници!
И така Мельос остави книгите настрани. Няма значение, нямаше да мухлясат. В това го увери и клисарят.
— Дълголетни са като гарваните… — каза му той. — Бъди търпелив с тях, за да те търпят и те. Прочете ли „Сърце под камък“… Чакай, малък си още за огъня на любовта. Я ми кажи, дава ли ти сърце да удавиш куче?
— Не.
— Не, а! Има ли някой кладенец навън по пасбищата?