Едно момче брои звездите

— Не те разбирам, яврум, Мелос… Не те разбирам… Това са приказки неразбираеми. Ти знаеш… Аз имам сърце… вземи го, ето… вземи и кускус… вземи и ракия, вземи и черги да си легнеш… огън да стоплиш… кокалите си… Ето вземи — небе пълно с пари, да си ги броиш… Беден съм… чурук човек… голтак… Нищо си нямам.

— Ти си най-богатият човек, когото съм срещал… Много богат, Битрос… Толкова много богат, че не мога да изтърпя на толкова много богатство и затова ще си вървя. Ще се помъча… Ще се помъча и аз да забогатея… като тебе!

Циганинът се обърква и се смее като луд…

— Холан… — рече той и си избърса сълзите. — Защо ме вземаш на майтап?… Какъв ти „богат“ казваш, та объркваш и брата си Битрос?… Аз нямам дори гащи… обуща…

— Само това ти липсва, Битрос… само това…

— Таман… Сега изпълни сърцето ми с мед…

— Да, само това ти липсва… Защото ако имаше и това, Битрос… тогава ще трябваше да вземем едно въже… да го хвърлим към небето и да свалим бога долу!…

Битрос внезапно опулва очи, после ляга по гръб… и се хваща за корема от смях… и почва да рита към небето с немитите си крака… и вика и жена си, та и тя да вземе участие в празника на смеха… и мълви „благодаря“… мълви… мълви… и плаче…