Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
— А не… но… — каза Мельос, преглъщайки — като го остава само, то плаче…
— Кой?
— А, а… Бальос.
— Бальос ли? Какъв ти е пък този?
— Големи приятели сме.
— Някое овчарче ли?
— Не. Едно овчарско куче.
— Ха!… — рече учителят, някак си засегнат. — Значи ти си приятел на животните.
— Не… Спасих го от един кладенец и сега подивява, като остава само. Страх го е, да не го хвърлят отново.
— Извинявай… — рече учителят сериозно. — Милостиво сърце си имал. Но и аз не падам по-долу от тебе. Имам си един Мейданис под леглото. Мейданис, я излез…
Едно жалко на вид куче подаде недоверчиво муцуната си.
— Бяха му вързали една тенекия на опашката и му я махнах. Та оттогава се приюти тук. Ти къде го държиш?
Мельос наведе засрамено глава.
— Краката ми изстиват… — рече той, завирайки пръста си от смущение в чашата.
— Е, и какво?
— Идва при мен и се свива до краката ми.
Учителят го погледна развълнувано.
— Така, ти си имал значи голям приятел, Ме… Ме…
— Мельос.
— Мельос, завиждам ти… Вземи приятеля си някой ден и го доведи да си правят компания с Мейданис. Та и той, горкият, малко да подругарува. Какво ще кажеш?
— Съгласен съм — рече Мельос.
След това заприказваха за друго. Говориха за самотността, за снега, който затрупваше цели села, та чак се загубваха под него. Гаврътнаха още по чаша. Учителят разказа за едно пътуване, което беше предприел през лятото до Метеора. Това е една местност с огромни скали като острови посред полето. Навярно някога там ще да е било море. Изкачват те на тях с някакви мрежи. Но при слизането се объркваш. Никой не се съгласява да влезе отново в мрежата, щом веднъж погледне отгоре пропастта. Та значи преди слизането калугерите най-напред напиват посетителите, после ги турят в мрежата и ги спускат като вода в кофа.
След това учителят разказа за друго свое пътуване до остров Керкира70. Целият град пее и се смее толкова много, че и ти го удряш само на смях и песен. Грижите там се смятат за оскърбление.
— Много ли е хубаво там?
— Поповете не ти препоръчват да отидеш там. Защото има опасност да се откажеш от рая. А те нямат сметка.
Мельос се завърна много късно в своя обор. Още отдалеч той долови отчаяното скимтене на Бальос. Като отвори вратата, кучето се хвърли отгоре му, прегърна го с предните си крака… и почна да се смее и да пее, и да плаче.
— Полека, Бальос… Не сме стигнали още в Керкира.
Цяла нощ Мельос сънува само мрежи, които го издигаха високо горе на Метеора и го спускаха долу. И вино…
И попове, които го преследваха с кадилници, за да не отиде в Керкира.
Зимата мина бързо. После дойде лятото и си отиде и то. След това настъпи есента. Мельос си взе „сбогом“ с учителя, със стадото, с пасбищата… вдигна куфара с дрехите си, погали Бальос по шията и… сбогом. И двамата поеха пътя. Селото зад тях пушеше лениво като огнище. Искаше да се сбогува и с Пердикопулос, но великият клисар отсъствуваше от селото; беше отишъл в града да посребри кандила и свещници на черквата „Успение Богородично“ и изглежда, бе намерил хубава ракия и се бе забравил край някой тезгях.
Глава четвърта
И тъй излязоха на пътя.
Но такива пътници не приемаха нито влаковете, нито автомобилите. Не бяха изминали и миля и Мельос разбра, че беше по-леко да вземеш със себе си при пътуване една къща, отколкото едно куче.
— Двоен билет ще платя… — казваше той умолително.
Но напразно. Никой не приемаше. А градът беше далече… много далече… И тъй тръгнаха пеш. Шосето се простираше по полето като бяла водна ивица. На някои места то миришеше на конска пикоч, на друга — на бензин, а на трети — на плодове. Ту беше право като стрела, ту пък се извиваше като пръчка. Ту минаваше през нивя, засети с царевица, ту изчезваше сред храсталаци.
Към обед двамата приятели спряха да си поотдъхнат. Намериха край един бостан уютен кът. Птиците кръжаха над пъпешите, но не смееха да кацнат. Собственикът беше поставил някакви плашила, направени от дрипи, а посред бостана имаше една вятърна мелница, която вдигаше страшен шум с крилата си. Малко по-нататък се вееше някакво знаме. То беше издигнато върху една пъдарница. В средата й стоеше неподвижно някакъв човек и гледаше към шосето. Ако обаче някой се взреше, откриваше, че не е неподвижен. От време на време той помръдваше чудновато.
Мельос след дълго и търпеливо наблюдение откри, че този човек не беше истински. Въпреки че се помръдваше. Сигурно го бяха окачили с връв, та затова мърдаше.
Бальос направи една обиколка нататък, без да се страхува. Намери даже и една умряла гарга, която донесе и постави пред краката на Мельос, без да посегне на нея. Мельос се помъчи да му даде да разбере, че това беше негов късмет и трябва сам той да си я изяде. Напразно. Накрая захвърлиха гаргата в някакви къпинаци и седнаха да ядат хляб и сирене. Но Мельос не беше сложил още първата си хапка в уста и царевиците на отсрещната нива се разклатиха. Един мъж с намръщено лице излезе от царевиците и се приближи към тях.
70
Керкира — гръцки остров в Йонийско море, който е известен под наименованието Корфу. Б.пр.