Време на презрение

Годините тренировки си казаха думата. Гласът на Лютичето звучеше красиво и страховито, сурово и студено, в него се долавяха металически нотки и мъжество. Войниците го загледаха с явно възхищение.

— Преди да тръгнете — каза командирът, вадейки от дисагите си плоска дървена манерка, — си пийнете, господин певецо. Пийнете глътка вино…

— Ще ви е по-лесно да умрете — изрече навъсено вторият войник, по-мълчаливият.

Поетът отпи от манерката.

— Страхливците умират стотици пъти — обяви той гордо, веднага щом престана да кашля и си пое дъх. — Мъжественият човек умира само веднъж. Но госпожа Фортуна помага на смелите и презира страхливците.

Войниците го погледнаха с още по-голямо възхищение. Те не знаеха и не можеха да знаят, че Лютичето цитираше героическа поема. При това — написана не от него.

— А с това — поетът извади от пазвата си звънтяща кожена кесия — ми позволете да ви се отблагодаря за ескорта. Преди да се върнете във форта, преди отново да ви призове суровата служба, се отбийте в кръчмата и пийнете за мое здраве.

— Благодаря, господине. — Командирът леко се изчерви. — Вие сте щедър, а ние… Извинявайте, че ви оставяме сам, но…

— Няма нищо. Всичко хубаво.

Бардът леко наклони шапката към лявото си ухо, пришпори коня с пета и тръгна надолу по дерето, подсвирквайки си мелодията на „Сватба в Булерлин“, известна и изключително неприлична кавалерийска песен.

— А тръбачът във форта разправяше — успя да чуе той думите на намръщения войник, — че този е развейпрах, страхливец и задник. А се оказа войнствен и храбър мъж, макар и поет.

— Самата истина — съгласи се командирът. — Никой не може да го обвини, че е страхливец. Дори клепачите му не трепнаха. Че и си подсвирква, слушаш ли? Хо, хо… И чу ли какво каза? Че е посланик. Не се бой, не назначават за посланик когото и да било. Трябва да имаш глава на раменете си, за да станеш посланик…

Лютичето ускори ход, за да може да се скрие колкото се може по-бързо от погледите им. Не искаше да загуби току-що спечелената репутация. Защото знаеше, че няма да може да си подсвирква още дълго — вече нямаше достатъчно влага върху пресъхналите от страх устни.

Дерето беше мрачно и влажно, мократа глина и покриващият я килим от окапали листа приглушаваха тропота на копитата на сивия дорест скопец, кръстен от поета Пегас. Пегас вървеше бавно, с наведена глава. Това беше един от малкото коне, на които винаги всичко им е все едно.

Гората свърши, но между Лютичето и реката, очертана с редици елхи, имаше и широка, обрасла с храсталак ливада. Поетът спря коня. Огледа се внимателно, но не забеляза нищо подозрително. Напрегна слуха си, но чу само квакането на жаби.

— Е, конче — каза Лютичето, — веднъж се умира. Напред.

Пегас леко вдигна глава и вдигна въпросително ушите си, които обикновено бяха увиснали.

— Правилно чу. Напред.

Конят тръгна бавно, под краката му зажвака тиня. Жабите с дълги скокове бягаха изпод копитата му. На няколко крачки пред тях с шум и крякане подскочи една патица и сърцето на трубадура спря за миг, а после започна да тупти много бързо, сякаш за да навакса пропуснатото. Пегас изобщо не обърна никакво внимание на патицата.