Време на презрение

— Къде я видя тази река?

— Тук долу, казах. Спуснете се по дерето и веднага ще се натъкнете на нея.

— Не може ли да ме изпратите поне до реката? — възрази Лютичето. — Да ми покажете брода…

— То да имаше какво да се показва! От май не е валяло нито капка, Лента е спаднала. Може да се мине навсякъде с кон…

— Показах на вашия комендант писмо от крал Вензлав — каза трубадурът и се нацупи. — Комендантът се запозна с него и със собствените си уши чух как ви нареди да ме съпроводите до самия Брокилон. А вие искате да ме оставите тук, в този гъсталак? А ако се загубя?

— Няма да се загубите — измънка навъсено, приближавайки се към тях, един войник, който до момента не се беше обаждал. — Няма да успеете да се загубите. Преди това ще ви достигне някоя стрела на дивожените.

— Ама че сте бъзльовци — подигра им се Лютичето. — Как ви е страх от тези дриади. Та нали Брокилон започва от другия бряг на Лента. Лента е границата.

— Тяхната граница — обясни командирът, оглеждайки се, — е там, докъдето летят стрелите им. Стрела, пусната от другия бряг, като нищо ще долети до края на гората и ще е с достатъчна сила, за да пробие ризница. Настоявате да отидете дотам — ваше право е, кожата си е ваша. Но на мен ми е мил животът. Няма да продължа нататък. Предпочитам да си мушна главата в гнездо на стършели.

— Нали ви обясних — Лютичето отметна шапката си назад и се изпъчи в седлото, — че отивам с мисия в Брокилон? Може да се каже, че съм посланик. Не ме е страх от дриадите. Но моля ви да ме съпроводите до брега на Лента. А ако изведнъж в тези гъсталаци ме нападнат разбойници?

Вторият войник, навъсеният, се усмихна измъчено.

— Разбойници? Тук? Посред бял ден? Господине, през деня тук няма да срещнете жива душа. В последно време дивожените стрелят с лъковете си по всеки, който се покаже на брега на Лента, а се случва да достигнат и далеч на нашия бряг. Така че не от разбойници трябва да ви е страх.

— Вярно е — потвърди командирът. — Тези разбойници щяха да са много глупави, ако се мотаеха денем край Лента. Ние също не сме глупави. Така че вие си ходете сам, невъоръжен и без броня, и моля, не се обръщайте назад, че и от миля разстояние може да ни видят. На вас може и да ви се размине, но ако дивожените ни зърнат нас, на коне и въоръжени, няма да можем да видим слънцето от стрелите им.

— Ха! Е, жалко… — Лютичето потупа коня си по шията, гледайки надолу, към дерето. — Тогава тръгвам сам. Всичко хубаво, войници. Благодаря ви за ескорта.

— Не бързайте чак толкова. — Навъсеният войник погледна към небето. — Скоро ще се стъмни. Когато мъглата се вдигне над реката, тогава тръгнете. Защото, знаете ли…

— Какво?

— В мъглата изстрелите не са толкова точни. Ако съдбата е благосклонна към вас, дивожените може и да не ви уцелят. Но те, господине, рядко пропускат целта…

— Нали ви казах…

— За казване — казахте, не съм забравил. Че уж отивате с мисия при тях. Но аз ще ви река друго — с мисия или с процесия, на тях им е все едно. Ще ви пуснат една стрела — и край.