Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Яздел един герой… — промърмори Лютичето, изтривайки облятата си в пот шия с кърпичка, извадена от пазвата. — Вървял безстрашно през пущинака, без да обръща внимание на скачащите земноводни и летящите дракони. Яздел и яздел. И достигнал до безкрайна водна шир.
Пегас изпръхтя и се спря. Бяха пред реката, сред тръстики, стигащи до над стремената. Лютичето избърса потта от челото си и завърза кърпичката на шията си. Дълго, до сълзи се вглежда в гъстата елхова гора от другата страна на реката. Не забеляза нищо и никого. Повърхността на водата се сбръчкваше от носещите се по течението треволяци, над тях прелитаха тюркоазено-оранжеви птички. Въздухът потрепваше от насекомите. Рибите подскачаха, за да погълнат някое от тях, пръскайки големи кръгове във водата.
Навсякъде, докъдето стигаше погледът, се виждаха боброви къщички, купчини начупени клонки, повалени и изгризани дънери, отмивани от ленивото течение. „Ама че бобри има тук — помисли си поетът, — неоценимо богатство. И нищо чудно. Никой не безпокои проклетите дървогризци. Тук не идват нито разбойници, нито ловци или пчелари, дори вездесъщите трапери не залагат тук капаните си. А онези, които са се опитали, са получили стрела в гърлото и раците са ги оглозгали в крайбрежната тиня. А аз, идиотът, идвам тук по собствена воля, тук, при Лента, реката, над която се носи смрад на мърша. Дори ароматът на мента не може да надделее над тази смрад…“
Той въздъхна тежко.
Пегас бавно стъпи във водата с предните си крака, наведе муцуна, пи дълго, после обърна глава и погледна Лютичето. От устните и ноздрите му течеше вода. Поетът поклати глава, отново въздъхна, шумно подсмръкна с нос.
— Погледна героят развълнуваната водна шир — издекламира той тихичко, стараейки се да не трака със зъби. — Погледна я и тръгна напред, защото сърцето му не познаваше тревогите.
Пегас наведе глава и сви уши.
— Не познаваше тревогите, казах.
Пегас тръсна глава, халките и мундщукът му издрънчаха. Лютичето го пришпори с пета в хълбока. Конят смирено навлезе във водата.
Лента беше плитка, но много затлачена река. Докато се доберат до средата на течението, след краката на Пегас се влачеха дълги снопове трева. Конят пристъпваше бавно и с усилие, като при всяка крачка се опитваше да изтръска притесняващите го растения.
Крайбрежните храсталаци и елховата гора на другия бряг вече бяха наблизо, толкова близо, че Лютичето почувства как стомахът му пропада ниско, чак до самото седло. Той прекрасно разбираше, че насред реката, затънали в наносите, той и конят представляват прекрасна мишена, която не може да не бъде уцелена. Във въображението си вече виждаше дъгите на лъковете, с опънатата им тетива и острите накрайници на насочените към него стрели.
Стисна хълбоците на коня с прасци, но Пегас не се впечатли от това. Вместо да тръгне по-бързо, конят се спря и вирна опашка. Кълбо изпражнения с плясък цопна във водата. Лютичето изстена протяжно.
— Героят — промърмори той, притваряйки очи — не успя да преодолее бурните прагове на реката. Загина храбро, пронизан от многобройни стрели. Завинаги го погълна синкавата бездна, приласкаха го в своите обятия наносите, зелени като нефрити. Изчезна без никаква следа, остана само едно конско изпражнение, носено от течението към далечното море…
Пегас, на който явно му олекна, тръгна без никакво подканване по-бързо към брега, а там, вече освободен от товара от наноси, набързо си позволи дори един къч, в резултат на което измокри панталоните и обувките на Лютичето. Поетът дори не забеляза това — картината с прицелените в корема му стрели не го напускаше нито за миг, а ужасът запълзя по гърба и по тила му като огромна, студена и хлъзгава пиявица. Защото зад елхите, на по-малко от сто крачки, зад ивица сочна зелена трева, се издигаше черната, страховита стена на гората.
Брокилон.
На брега, на няколко крачки надолу по течението, се белееше конски скелет. Между костите на ребрата му бяха прораснали коприва и тръстики. Там лежаха и още някакви кости, по-малки, които не приличаха на конски. Лютичето потрепери и се извърна.
Пришпори коня с пети и с плясък и жвакане добичето се измъкна от крайбрежното блато, тинята засмърдя отвратително. Жабите за момент прекъснаха концерта си. Стана много тихо. Лютичето присви очи. Вече не декламираше, не импровизираше. Остана само студеният, отвратителен страх — силно, но лишено от творчески пориви усещане.