Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— А как все пак е открил кладенеца? — попитах аз.
— Не знам — отвърна лейтенант Мамия. — Не ми спомена. Бих казал, че просто е знаел. Когато ме намери, разкъса дрехите си и ги навърза на дълго въже. Аз вече бях изпаднал в нещо като несвяст, поради което му беше още по-трудно да ме изтегли горе. После Хонда намери отнякъде кон и ме качи на него. Прекара ме през дюните и през реката и ме отведе при аванпоста на Манджоу-го. Там се погрижиха за раните ми и ме качиха на камион, изпратен от командването. Закараха ме в болницата в Хайлар.
— А какво стана с документа или писмото, каквото там е било?
— Вероятно още си е заровен в пръстта при река Халха. И дума не можеше да става ние с ефрейтор Хонда да се върнем чак дотам и да го изровим, а и не виждахме причина да го правим. Стигнахме до заключението, че той изобщо не е съществувал. Съгласувахме разказите си — за разследването, което армията сигурно щеше да проведе. Решихме да твърдим, че не сме чували за никакъв документ. В противен случай сигурно щяха да ни търсят сметка защо не сме го донесли от пустинята. Държаха ни в отделни стаи под строга охрана, уж за да ни лекуват, и ни разпитваха всеки ден. Какви ли не висши офицери идваха и ни караха да разказваме отново и отново какво сме преживели. Въпросите им бяха подробни и много коварни. Но май ни повярваха. Разказах им до най-дребните подробности какво ми се е случило, като внимавах да пропускам всичко, което знаех за документа. След като записаха разказа ми, ме предупредиха, че случаят е строго поверителен и няма да бъде включен в официалния армейски архив, че не бива да го споменавам пред никого и ако си го позволя, че бъда наказан най-строго. След половин месец ме върнаха на първоначалната ми длъжност, струва ми се, че ефрейтор Хонда също беше пратен обратно в своята част.
— Пак не ми е ясно едно — рекох аз. — Защо са си направили труда да изтеглят господин Хонда от частта му, за да го включат в бойния отряд?
— Не ми е споменавал. Вероятно са му забранили да отваря дума за това, а и подозирам, че според него е било по-добре да не узнавам. Но ако се съди от разговорите с ефрейтор Хонда, си мисля, че между него и човека, когото наричаха Ямамото, е съществувала някаква лична връзка, нещо, което е било от областта на свръхестествените му способности. Често съм чувал, че в армията имало част, която изучавала окултното. Събирали от цялата страна хора със способности на медиуми или със свръхестествени възможности и правели с тях експерименти. Подозирам, че господин Хонда се е запознал с Ямамото покрай това. При всички положения, ако нямаше такива способности, господин Хонда нямаше да ме открие никога в кладенеца и да ме отведе точно при армейския аванпост на Манджоу-го. Не разполагаше нито с карта, нито с компас, а успя да ме отведе право там, без изобщо да се двоуми. Здравият разум подсказва, че такова нещо е невъзможно. Бях професионален картограф, познавах много добре географията на района, но не бих могъл да се справя с това, което извърши господин Хонда. Вероятно Ямамото е разчитал именно на тези негови способности.
Отидохме на автобусната спирка и зачакахме.
— Някои неща винаги ще си останат, разбира се, загадка — допълни лейтенант Мамия. — Има много подробности, които и досега не разбирам. Още се питам кой е бил онзи самотен монголски офицер, който ни пресрещна в пустинята. Питам се и какво е щяло да стане, ако бяхме успели да занесем документа в командването. Защо Ямамото просто не ни е оставил на десния бряг на река Халха и не я е прекосил сам? Така е щял да действа много по-свободно. Може би е смятал да ни използва като примамка за монголските войски, за да се измъкне сам. Може би ефрейтор Хонда го е осъзнал още от самото начало и затова просто е наблюдавал отстрани, когато монголците убиха Ямамото. Както и да е, мина много време, докато ние с ефрейтор Хонда се срещнем отново. Разделиха ни от мига, в който пристигнахме в Хайлар, и ни беше забранено да разговаряме и дори да се виждаме. Исках да му благодаря за последно, ала те го направиха невъзможно. Той беше ранен в битката при Номинхе и бе върнат в Япония, а аз останах в Манджурия до края на войната, а после бях пратен в Сибир. Успях да издиря Хонда доста години след като ме върнаха от сибирския лагер в родината. Все пак се срещнахме няколко пъти и си пишехме. Той обаче сякаш избягваше да говори за онова, което ни се бе случило на река Халха, а и аз не изгарях от желание да го обсъждам. И за двамата изживяването бе прекалено силно. Връщахме се към него, като не го обсъждахме. Разбирате ли? Историята ми се оказа прекалено дълга, но всъщност исках да ви предам чувството, че истинският живот вероятно е свършил за мен на дъното на онзи кладенец в пустинята във Външна Монголия. Имам усещането, че в наситената светлина, блясвала за някакви си десетина-петнайсет секунди на дъното на кладенеца, съм изпепелил самата същност на живота си и от нея не е останало нищо. Толкова тайнствена ми се видя тя. Не мога да го обясня много добре, но ако трябва да бъда пределно откровен и ясен, каквото и да срещах след това, каквото и да изживявах, дълбоко в себе си вече не чувствах нищо. Единственото, което ме обземаше дори пред лицето на онези чудовищни танкови части, дори когато изгубих лявата си ръка, дори в ада на съветските военнопленнически лагери, беше някакво вцепенение. Сигурно ще ви прозвучи странно, но вече нищо нямаше значение. Нещо вътре в мен беше мъртво. Може би, както и бях чувствал навремето, е трябвало да умра в онази светлина, просто да угасна. Тогава ми е било време да умра. Но както предсказа господин Хонда, не умрях там. Или по-скоро трябва да кажа, че не можех да умра там. След като изгубих ръката си и дванайсет безценни години, се върнах в Япония. Когато си дойдох в Хирошима, родителите и сестра ми бяха починали отдавна. Малката ми сестра била мобилизирана да работи в един завод, тя била там, когато бомбата паднала. Татко тъкмо отишъл да я види и също загинал. От мъка майка ми също легнала болна, почина през четирийсет и седма година. Както вече ви споменах, момичето, за което се бях сгодил тайно, вече бе омъжено за друг и му беше родило две деца. На гробището намерих собствения си гроб. Не ми беше останало нищо. Чувствах се наистина празен и знаех, че не е трябвало да се връщам. Почти не помня как съм живял оттогава. Станах учител по география и история в една гимназия, но не бях жив в истинския смисъл на думата. Просто изпълнявах всекидневните задачи, които ми възлагаха. Никога не съм имал и един-единствен истински приятел, не поддържах лични отношения с учениците си. Никога не съм обичал никого. Вече не знаех какво е да обичаш. Затварях очи и виждах как дерат жив Ямамото. Сънувах постоянно все това. Отново и отново гледах как смъкват кожата и превръщат Ямамото в кървава плът. Чувах сърцераздирателните му писъци. Сънувах и как съм останал да гния бавно жив на дъното на кладенеца. Понякога ми се струва, че всъщност ми се е случило точно това и животът ми тук е сън. Когато господин Хонда ми каза на река Халха, че няма да умра на континента, бях неописуемо радостен. Тогава не ставаше въпрос дали вярвам, или не вярвам — исках да се вкопча в нещо, в каквото и да било. Господин Хонда вероятно го е знаел и ми е казал онези думи, колкото да ми вдъхне утеха. За мен обаче вече нямаше радост. След като се върнах в Япония, бях куха обвивка. Колкото и години да продължава, това всъщност не е живот. Сърцето и плътта на кухата обвивка не раждат нищо освен живот на куха обвивка. Ето какво се надявам да съм ви обяснил, господин Окада.