Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
— Благодаря за поничките.
— Ей, но проблемо.
Останах в кухнята десет минути, като се опитвах да преработя новата информация и се чудех дали въобще означаваше нещо в световен мащаб. Така ли се получава, когато човек прецака непоправимо кармата си? Някакво си псе изяжда сърцето му? Не стигнах до никакъв извод, затова реших да взема душ и да видя дали това ще ми помогне.
Заключих вратата и се завлякох в банята. Стигнах до всекидневната, когато на вратата отново се почука. Преди да се добера до нея обаче, тя бе отворена с такава сила, че веригата изтрака безпомощно и увисна. Силният шум бе последван от псувня, която със сигурност бе излязла от устата на Морели.
— Добро утро — поздравих го и се вторачих в безполезната верига.
— Колкото и развито въображение да имам, не бих казал, че е добро — отвърна ми той.
Очите му святкаха мрачно, а устните му бяха стиснати ядно.
— Случайно да си ходила в къщата на Въртележката снощи?
— Не — отвърнах и поклатих убедително глава. — Не и аз.
— Добре. И аз така си помислих… някакъв идиот проникнал вътре и я унищожил. Изподупчил с куршуми цялата къща. Всъщност, подозираме, че поне двама души са провели престрелката на века там. Знаех си, че ти не може да си толкова тъпа.
— Правилно.
— За Бога, Стефани! — изкрещя той. — Къде ти беше умът? Какво, по дяволите, стана там?
— Не съм била аз, забрави ли?
— О, да. Забравих. Добре тогава, какво според теб е правил онзи друг човек в къщата на Въртележката?
— Предполагам, че е търсил Дечуч. А после може би е намерил Дечуч и е избухнала престрелка.
— И Дечуч е избягал?
— И аз бих си помислила същото.
— Слава Богу, че не намерихме други отпечатъци, освен тези на Дечуч, защото иначе онзи тъпанар, който е унищожил къщата, ще си има неприятности не само с полицията, но ще отговаря и пред Въртележката.
Започвах да се ядосвам, че Морели не спира да крещи.
— Да, слава Богу — повторих с най-ледения си тон. — Нещо друго?
— Да, има и друго. Видях Дуги и Откаченяка на паркинга ти. Уведомиха ме, че ти и Рейнджъра сте ги спасили.
— Е, и?
— В Ричмънд.
— Е, и?
— И Рейнджъра бил прострелян?
— Повърхностна рана.
Морели стисна устни още по-здраво.
— Господи!
— Притеснявах се да не се разбере, че сърцето е свинско. Тогава щяха да си отмъстят на Дуги и Откаченяка.
— Адски достойно, но не ме кара да се чувствам по-добре. По дяволите, ще получа язва. Заради теб изпих безброй шишета маалокс. Мразя това. Неприятно ми е да се чудя по цял ден в каква смахната история си се замесила и кой стреля по теб.
— Ама че лицемерие! Та ти си ченге.
— Но никога не стрелят по мен. Единствените случаи, в които се тревожа, че може да ме убият, са когато съм с теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че трябва да избереш между мен и работата си.
— Е, и аз ще ти кажа нещо. Няма да прекарам остатъка от живота си с човек, който ми дава ултиматуми.
— Добре.
— Чудесно.
Морели си тръгна, като затръшна вратата зад себе си. Обичам да си мисля, че имам стабилна психика, но това ми дойде в повече. Разревах се и плаках до пълно изтощение, после изядох три понички и си взех душ. Избърсах се, но все още се чувствах ужасно потисната, затова реших да си изруся косата. Промяната е полезна, нали?
— Искам да съм руса — казах на господин Арнолд, единствения фризьор, който работеше в неделя. — Платинено руса. Искам да приличам на Мерилин.
— Скъпа — отвърна ми той. — С твоята коса няма да приличаш на Мерилин, а на Арт Гарфънкъл.
— Направи го.
Господин Моргенщерн беше във фоайето, когато се върнах.
— Уха! — каза той. — Приличаш на онази певица… как й беше името?
— На Арт Гарфънкъл?
— Не. Не на мъж. На онази, дето има цици като фунийки за сладолед.
— Мадона.
— Да. Точно така.
Влязох си у дома и отидох направо в банята, за да видя новата си прическа в огледалото. Харесах я. Беше различна. Изискана по един курвенски начин.
На кухненския плот ме чакаше купчина кореспонденция, която грижливо бях избягвала досега. Отворих си една бира, за да отпразнувам новата си коса, и прегледах пощата. Сметки, сметки, сметки. Погледнах чековата си книжка. Нямах достатъчно пари. На всяка цена трябваше да заловя Дечуч.
Предполагах, че и той има проблеми с парите. Не си получаваше пенсията. От провала с цигарите не бе получил нищо. От „Змийското гнездо“ също не идваха приходи. А сега си нямаше кола и място за живеене. Грешка, не разполагаше с кадилака, но бе изчезнал с някакво возило от гаража на Въртележката. Но пък аз не успях да видя новата му кола.