Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
Обадих се на Морели, когато се прибрах у дома.
— Чу ли за Дечуч?
— Да. Том Бел ми звънна.
— Странна работа. Мисля, че Дечуч нарочно е оставил колата на релсите, за да бъде размазана.
— И Том мисли същото.
— Защо Дечуч е постъпил така?
— Защото е смахнат.
Не мислех, че Дечуч е смахнат. Искате ли да видите луд? Е, хвърлете едно око на София. Дечуч имаше физически и емоционални проблеми, а животът му се изплъзваше от контрол. Няколко неща се бяха объркали и той се бе опитал да ги оправи, но положението бе продължило да се влошава. Вече виждах как са навързани нещата. Не можех да си обясня само смъртта на Лорета Ричи и кадилака на релсите.
— Тази вечер се случи и нещо хубаво — казах. — Баба се появи и се заговори с Мери Маги. Разказа й подробно за отвличането. Описа й къщата, където я завел Дечуч. А Мери Маги рече, че описанието й напомняло за къщата на Въртележката.
— Въртележката живееше в Юинг, близо до авеню „Олдън“. Имаме досието му.
— Има логика. Виждала съм Дечуч в този район. Преди смятах, че ходи там заради Роналд, но вероятно е отивал в къщата на Въртележката. Можеш ли да ми дадеш адреса?
— Не.
— Какво искаш да кажеш с това не?
— Не искам да ходиш да се мотаеш там. Дечуч е нередовен.
— Това ми е работата.
— Не ме изкушавай да започвам разговор за работата ти.
— Нямаше нищо против работата ми, когато станахме гаджета.
— Беше различно. Тогава не знаех, че ще бъдеш майка на децата ми.
— Аз дори не знам дали искам деца.
— Господи! — изстена Морели. — Никога не споделяй това с майка ми или баба ми. Моментално ще поръчат убийството ти.
— Наистина ли няма да ми дадеш адреса?
— Не.
— Ще го намеря от друго място.
— Добре — отвърна Морели. — Но не искам да участвам в това.
— И ще кажеш на Том Бел, нали?
— Да. Остави това на полицията.
— Това е война — казах сериозно.
— Мили Боже — изохка той. — Отново война.
Глава 14
Затръшнах телефона на Морели и взех адреса от Мери Маги. Сега вече имах проблем. Нямах партньор. Беше събота вечер и Лула имаше среща. Рейнджъра би се отзовал, но не исках да му досаждам толкова скоро след като бе прострелян. А и щеше да ми се наложи да си платя. Сърцето ми се свиваше, колчем се сетех за това. Когато бях близо до него и се усещаше силното привличане между нас, го исках ужасно много. Но когато бяхме на разстояние, мисълта да спя с него ме плашеше.
Ако изчакам до утре, ще съм една стъпка зад полицията. Оставаше само един човек, но идеята да работя с него ме накара да се облея в студена пот. Този човек беше Вини. В началото, когато отвори агенцията, Вини си вършеше черната работа сам. Но след като бизнесът му потръгна, той назначи няколко души и се настани зад бюрото. Все още залавя по някой престъпник, но това определено не е любимото му занимание. Носят се слухове, че Вини не е най-етичният агент по залавяне на обвиняеми в света.
Погледнах часовника. Трябваше да взема решение. Не исках да се мотая толкова дълго, че да ми се наложи да вадя Вини от леглото.
Поех си дълбоко дъх и набрах номера му.
— Имам информация за Дечуч — съобщих му. — Искам да я проверя, но нямам подкрепление.
— Ще се видим в офиса след половин час — каза той и затвори.
Паркирах мотора отзад до тъмносиния кадилак на Вини. Вътре светеше и задната врата бе отворена. Вини прибираше пистолет в кобура на крака си, когато влязох. Беше издокаран в задължителния черен цвят на ловците на престъпници и носеше бронежилетка. Аз, от друга страна, бях облечена в джинси, бледозелена тениска и тъмносиня риза, носена като сако. Пистолетът ми беше у дома в кутията от бисквити в кухнята. Надявах се, че Вини няма да ме попита за него. Мразех пищова. Той ми метна една бронежилетка и аз я навлякох.
— Кълна се — рече той, като ме огледа внимателно, — не мога да разбера как въобще успяваш да заловиш някого.
— Късмет — отговорих спокойно.
Дадох му адреса и го последвах към колата. Никога преди не бях излизала с Вини и усещането ми се стори доста странно. Отношенията ни винаги са били враждебни. Знаем прекалено много един за друг, за да сме приятели. А и сме наясно, че всеки би използвал тези знания безмилостно, ако се наложи. Е, всъщност не съм чак толкова безмилостна, но ме бива да заплашвам. Може би същото се отнасяше и за Вини.
Къщата на Въртележката се намираше в квартал, който вероятно бе строен през седемдесетте. Просторни терени и високи дървета. Къщите бяха големи, с гаражи за две коли и задни дворове с огради, където играеха кучета и деца. Повечето прозорци светеха. Представих си как възрастните им обитатели дремят пред телевизорите, а хлапетата седят в стаите си и си пишат домашните или сърфират из Интернет.