Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Една година по-късно срещна Наум Белиот. И двамата бяха търсени от властта, и двамата щяха да намажат въжето, ако паднаха в лапите на правосъдието.
— Има една работа — каза Белиот. — В шест часа по турско ела на кон в еврейската махала — разговорът се водеше в Скопие. — Знаеш ли къде е синагогата? Добре, ще те чакам.
Работата беше грабеж в дома на Самуил Леви, златар и лихвар, човека, който беше разорил цяло Скопие и срещу пет процента рушвет прибираше дълговете си с помощта на местния бимбашия Юмер и заптиите му.
— Ти варди ратаите — каза Белиот и хлътна в тъмната порта на висока сива къща.
Миро не се задоволи с ролята си. Събра слугите, заключи ги в избата и тръгна да търси Белиот. Завари го да лее еврейска кръв с яростта на йезуит. Жената на Леви лежеше изтърбушена, две сухи, та горели, момичета гледаха тавана с изцъклени, празни очи.
— Защо жените? — попита втрещеният бошнак.
— За да разбере това куче какво го чака, ако не даде златото!
Наум изглеждаше объркан, отчаян, дори изплашен.
Самуил Леви, напротив, с ясни очи и спокоен дъх чакаше края си.
— Говори, ефенди! — каза Миро. — По дяволите златото, живот спасяваш?
Леви поклати глава.
— Имам син, ефендилер. Златото ще остане негово. Опитът ще го научи да пази семейството си по-добре от мен.
Миро погледна Наум, но освен яд и отчаяние не откри други чувства по лицето му.
— Какъв е твоя кяр, човече? — продължи бошнакът. — Утре ще те ядат червеите?
— Ти си червей, момче — каза Леви. — Червеи са баща ти, дядо ти… Червеи са жените, които са ви раждали!
Наум замахна с ятагана, но Миро успя да го спре навреме.
— Умре ли, ще отнесе златото в гроба!… Защо да сме червеи, чорбаджи? — продължи да пита той. — С какво твоя син е по-малко червей от мен?
Леви обърса лицето си, надигна се, седна на пода, взря очи в труповете на дъщерите си, преглътна и премести погледа си на бошнака.
— Ще ти кажа, убиецо на девици! — Самуил Леви се беше преборил с мъката, така че сега душата му, готова да литне към Йехова, и тленното му тяло само бавеше възнасянето й. — И ние сме роби, и вие сте роби, но ние владеем господарите си, владеем златото им, честта им, живота им, робите им… А вие, рая, нисша духом…
— Науме, удряй! — изкрещя Миро. Последва тъп удар и гласът на евреина заглъхна.
— Какво щеше да правиш със златото на евреина? — попита Челеби месеци по-късно. Бяха спрели конете на две-три левги от София и чакаха да минат горещините, преди да влязат в града. Нямаха пукнат грош, от няколко дни ядяха плодове, стомасите им се раздираха от сюргюн, ръцете омаляваха, краката едва ги удържаха на седлата.
— Знам ли? — след дълго мислене отговори Наум. — Да го бяхме докопали, щяхме да мислим.
— Не така! — Миро поклати глава. — Прав беше евреинът, царство му небесно. Златото те прави господар. Нямаш ли го, ти си роб, лайно! — Бошнакът се изплю шумно. — Леви умря господар, баща му е бил господар, синът му господар ще бъде… Разбираш ли? Това искаше да каже проклетият му чифутин… А ние какво — скитаме от място на място, тук ударим, там ударим… Съберем някоя лира, после ги хвърляме за вино и циганки. Живот ли е това, Науме? Прав е, червеи сме и червеи ще си останем!
— Добре де, няма да пием, никакви циганки… Къде ще станем господари, като навсякъде ни дебне бесило?
Миро не отговори нито тогава, нито по-късно, на свечеряване, когато влязоха в София с вид на търговци едряци, дошли да въртят алъш-вериша си в града на баните…
Бягството им беше кърваво и безславно. Опитаха да оберат ханджията, у когото бяха отседнали, но подозрителният шоп беше предупредил конака, че в хана му са останали подозрителни типове. В престрелката убиха коня на Челеби, а два куршума го удариха в гърдите под гърлото и в десния прасец. Белиот не го изостави, напротив, преметна го на коня пред себе си и се юрна в паническо бягство. Миро се свести в лозята край Татарпазарджик. Наум го беше оставил в ръцете на овчари каракачани и беше тръгнал да се погрижи за прехраната им. Когато се върна, носеше четири наниз-пендари и две пушки чекмаклийки. От каракачаните купиха овен и вино, събраха ги на курбан, пиха, пяха, побратимиха се с кръв и изпаднаха в пиянски несвяст. Слънцето ги разбуди по икиндия. Нямаше помен от овчари, ни от злато, ни от коня на Белиот, но пушките лежаха до тях, а това все пак беше нещо. Тръгнаха на юг.