Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Когато се събуди, нощта падаше отново. Вятърът вдигаше тежки, кални вълни, луната изгряваше над Далмация и скоро щеше да освети каналите. Филип излезе и седна на балкона. „И утре няма да тръгна на север! — помисли той в мига, когато осъзна, че ако тръгне нанякъде, това в никой случай няма да бъде към бащиния му дом. — Война?“ Тогава го връхлетя второ прозрение. „Аз съм лош войник, защото презирам и тия, с които воювам рамо до рамо, и тия, за чиито глави съм тръгнал!“ Да, само идиотът не чувства, че е презиран, и само той може да бъде командван с презрение.
Спидер скочи и с широки крачки тръгна по верандата. „Белия дявол знаеше да предизвиква любов. Обичаха го и Сокон лаза, и Лазар, и Влаха, и Котленеца. С любов говореха за него Филип Ткон, Дърмънд, адмиралите Мърдок и Хоукинс. Обичаха го княз Абруд, Дарма мавританката, майка им… А това значеше, че и той ги е обичал или поне, че никога не ги е презирал!“ Реки пот шурнаха по гърба му. „Защо зарязах найтите в ръцете на преподобния Оли? Защото презирах и Чарлс, и Джейкъб, и дебелогъзите им кралици, и вечно пияните им рицари! Защото аз, синът на Белия дявол, си бях позволил да презирам Великобритания, внушавайки си, че съм й равен по сила, слава и благородство!“
Какъв глупак, боже мой? И защо отвлякох Алика, ако не от презрение към морал, фамилия… презрение към бога и божите заповеди, в края на краищата! Защо си позволих да бъда съдник на Марс, ако не от презрение към баща му… По дяволите! Спидер се хвърли в канапето. Дишаше тежко, дрехите лепнеха, сърцето го биеше в гърлото. „По дяволите! — изкрещя той срещу луната. — Защо никой никога не ми каза, че величието е любов!“
— Сам ли си, Науме? — попита княгинята.
— Не, господарке. Водя жената на негово височество…
— Алика?
— Зоя… Жената на княз Филип.
— Така ли? И къде е… нейно височество?
— Чака заповед да ви се представи?
София наведе глава и мълча дълго.
— Къде са синовете ми, Науме?
— Княз Константин и синът му пътуват за Венеция, господарке. Отидоха да търсят майката на младия княз.
— А Филип?
Ред беше на Наум да наведе глава.
— Княз Филип ни напусна в България… Не благоволи да каже къде отива.
— Това е в негов стил — София кимна. — Кой освободи Вангел?
— Марс копелето, господарке.
— Княз Марс Авалов, куче! — Гласът й режеше като щорм. — Повтори!
— Княз Марс Авалов — смирено произнесе Наум Белиот. — Той освободи благородния ви внук от еничарската табия в Едрине.
— А той къде е?
— Не знам, господарке… Убиха коня му. Преследваше ни потеря… Изгубихме го от очи. Сигурно си пробива път към Молдова.
— Добре, Науме… Кажи на Ната да подготви банята и доведи княгиня Зоя.
16
Миро Челеби не успя да намери своя господар. Търси го от Иструм до Вардар, но никой не беше срещал пешак, който малко от малко да прилича на княз Марс Авалов. „Сега накъде?“ — мислеше той, изтягащ се на дървения нар в един тетовски хан. В Сараево го чакаше въже, но Далмация беше голяма, а той — спечелил достатъчно злато, за да си купи и име, и имот някъде близо до шиптарската граница. „Или да тръгне за Скендера?“ — Челеби потръпна страхливо. Там живееше онази ненаситна вълчица, онази фурия княгиня София, а вампирската й жажда за кръв кой знае срещу какъв враг щеше да го изправи. Миро се протегна, докопа каната с вино и изпи дълбока глътка. „Ще се върна в Босна“ — реши той. Затвори очи. Мозъкът му спеше, но нервите му бяха така опънати, че вече втора нощ прекарваше в просъница. „Жалко за копелето!“ Марс го нямаше никъде, значи Хасан Али беше стоварил дланта си върху него. „Наистина жалко! Смел мъж, сърцат и честен… Честен! В наше време това не е малко!“
Отпи отново и се замисли. Трима братя, а колко различни, по дяволите. Константин мек, добър, може би твърде много християнин за неговия вкус и твърде слаб, за да бъде истински син на Белия дявол… Миро помнеше княз Вангел Авалов. Това беше една зима преди много години, в Битоля… Той беше коняр в дома на Енвер бей, спахия, офицер и най-добрия ездач в санджака… И тогава се появи Белия дявол. Късно, в деня на бесенето. Кой и защо бесеха, Миро не помнеше вече. Помнеше друго… Княз Авалов спря коня пред портата на Енвер, повика го да излезе, пръсна спахийската глава с пищова си, даде му няколко жълтици и препусна на изток. „Бягай, момче! — беше казал Белия дявол. — Утре започва клането!“
И Миро побягна. Сутринта го свари в покрайнините на Скопие полумъртъв от студ, гладен, но със златото на княза в пояса. Започнаха митарствата. Когато почувства силата на парите, младият бошнак се закле да живее живота на свободния и заможен човек, да не слугува никому и да заплати независимостта си, каквато и цена да поиска провидението, дори собствената му кожа. Дребен, но як и сърцат, Миро бързо спечели и име, и престиж сред скопските бабаити, предимно дьонмета от Албания и Влашко, с които вечер причакваха керваните от Босна. Нападаха облечени като черкези. Така минаха две години в налети и пиянства, докато Топ капу изпрати заповед до Охридския валия да избие разбойниците. Потерята ги удари, заспали в ракитака край Вардар. Всички, които не знаеха да плуват, изгинаха или от ятаган, или от мътните априлски води на реката. Миро изплува на десния бряг, добра се до някакъв катун, открадна най-охранения кон на циганите и следвайки руслото, тръгна към Охрид, следван от молби, ругатни и проклятия.