Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Ще се качим на някоя гемия — каза Наум. — Там и да те обере някой, няма къде да се скрие.
Миро прие този аргумент и подпирайки се на чекмаклийката, тръгна след него. Млад беше, силен, раните му бързо се съсирваха, тялото му лесно понасяше несгодите, а с него вървеше Наум Белиот, човекът, който му беше спасил живота, побратимът… Какво повече можеше да иска. Тръгнаха през планините. Белиот се надяваше да настигне каракачаните, но скоро забравиха за тях. Родопа гъмжеше от села едно от друго по-богати, плячка имаше, а този път късметът беше на тяхна страна. Миро бързо разбра, че Белиот е човек на действието, че не му липсва ни сила, ни кураж, но че главата му работи бавно, мъчително и че мисленето го уморява. „Добре — рече си Челеби. — Аз ще мисля, ти ще действаш!“ Белиот разцъфна, успокои се, сънят му се върна, руменината на лицето също.
— Виждаш ли оная къща, Науме? — казваше Миро. — Щом мръкне, ще я ударим. Ти влизаш с пищовите и мълчиш. Шукне ли някой, стреляш в главата му. Само главата, запомни, да не кажеш после, че не съм те предупредил?
Нападаха бързо, вероломно и се оттегляха безшумно и без помайване. Заприличаха на богати, отрупани със сърма и сребро търговци, но когато се налагаше, вадеха от дисагите униформите на спахии, позлатените ятагани и посрещани със салтанати и угодничество, сядаха в кафенетата и замайваха местния башибозук с бабаитски небивалици. Говореше Миро, Белиот пиеше вино, ядеше козя пастърма и мълчаливо се възхищаваше от находчивите лъжи на бошнака…
Когато захладня и над Родопа започнаха да се трупат облаци, Челеби поведе побратима си към морето. Някъде долу, между Дедеагач и Солун щяха да търсят място за усядане, постоянен дом, жени и съдбата на господари. Наивността на откъснатите от света планински турци ги беше подвела да мислят всички рязани за глупаци. Още с влизането в Кавала започнаха митарствата по конаците. В големите градове „бошлафа“ на доверие нямаше никаква стойност, там човекът беше тескере, а без тескере се превръщаше в хайдук, във враг на Империята и попадаше в зандана. Следствието беше бързо. Прегледаха им багажа, откриха спахийските униформи, смъкнаха им потурите, разбраха, че не са правоверни, биха ги на голо с върбови пръчки, докато признаха, че са убили и ограбили аскери на Падишаха, и ги изправиха пред кадията. Стар, белобрад съдия с гуреливи очи и празна уста изслуша обвинението, отпи с мляскане глътка кафе и определи съдбата им.
— Да се обесят в неделя, християнския петък на мегдана на Кавала, баш кога бият камбаните и гяурите се стичат на църква!
Беше вторник. Оставаха им пет дни престой на белия свят. В тъмницата завариха Марин капитан. В неделя и тримата като Христос и разбойниците щяха да тръгнат за небитието.
— Имате ли оръжие? — Без да мърда от ъгъла си, попита Марин.
— Нямаме — отговори Белиот.
— Язък. Ако имахте, щяхме да драснем… Кога писне мюезинът…
— Аз имам нож — обади се Челеби.
Марин мълча дълго, после каза:
— И той ще свърши работа.
Вечерта преди молитвата двете заптиета влязоха да им дадат хляб и да сменят жабурясалата вода. Марин хвърли ножа в гърдите на вардиянина с чекмаклийката, а Миро и Белиот се хвърлиха на водоносеца. Докато Челеби му чупеше врата, Белиот му беше пръснал и сърцето, и черния дроб с ковашкия си чук, както в приливи на самохвалство наричаше юмрука си.
— Стига — обади се капитанът. — Псовиса… Щом зине мюезинът, излизаме. Белиот с ръце на гърба, ние с Челеби като стража.
Думите му заглъхнаха във висок, протяжен вой. Беше пет часът по турско време, време за вечерна молитва.
Марин закла пазача на конфискуваната си гемия, опъна платната и отпраши към Дедеагач. Капитанът беше българин от солунските села, но от дете беше сраснал с морето и на суша се чувствуваше уязвим и преследван. Далаверата му беше контрабанда на маслини и олио, но не се отказваше да пренася и по-опасна стока, оръжие за критяни, избягали каторжници от Измир и Адана, мюсюлмани шиити, осъдени като еретици от фанатичните софти, търсещи спасение на персийския бряг. Марин капитан не се гнусеше от никаква работа, стига да се плащаше в злато и да риеше престола на султана, когото мразеше като Сатаната и презираше като изпражненията си. На шестнадесет години беше тръгнал по контрабанда с баща си, но две години по-късно една гъркиня отрови стария с гъби и оттогава плаваше сам или със случайни помощници. Хитър, потаен и подозрителен, Марин нямаше доверие никому и никога не предприемаше два курса с един и същ екипаж. С годините, беше прехвърлил двадесет и петте, той се беше превърнал в отчаян самотник. Не прощаваше нито предателства, нито обиди, отмъщението му бе едно-единствено, кръв, а трескавите очи на опасен луд го превърнаха в напастта на пристанищата, които отбягваха дори най-мръсните и разюздани типове на Леванта. Марин беше среден на ръст, слаб, сух, с тежки ръце и изпъкнали жили на врата като у анадолските хамали. Имаше малките черни очи на пор и нос, паднал по арменски над устата му. Беше клал турци, майка му беше отвлечена по харемите, когато старият плуваше с гемията, а той едва прохождаше, беше клал гърци… и любовницата на баща си, и двамата й братя, и моряци в пиянски свади, и сирийци, и ливанци, и всякакви, така че вече трета година никой не дръзваше да се качи на гемията му и той опъваше цялата хамалогия сам. Така и го заловиха. Беше тръгнал с хиляди сирийски саби от Халеп, но налетя на буря. Четири денонощия се бори със стихията. Когато влезе в Егея и вълната падна, обра ветрилата и се просна в койката… В нея го спипаха властите, заспал до контрабандното оръжие, хвърлиха го в зандана, осъдиха го на бесило, после съдбата го срещна с Челеби и Белиот.