Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Къде е синът ми, Филипе? — с отчаян, грохнал глас промълви тя, отпусна се в стола, захлупи лице на масата и заплака.
Спидер допи виното, побутна стека, вече не му се ядеше, измъкна сирийската си сабя и стана.
— Вангел е на свобода. Марс… Княз Марс Авалов го изтръгна от казармата. Все още бродят из България. Константин и синът ти… Кажи на кучетата да освободят пътя! Опитат ли да ме спрат, ще хвърчат глави!
Излизайки от таверната, Филип погледна през рамо. Алика все още лежеше на масата.
Вечерта го свари пиян, зъл като белка и в още по-пълна безпътица. И във Венеция не го чакаше нищо. Сега си даваше сметка, че бягството му към Република е било по инерция, по-скоро продиктувано от подсъзнателната увереност, че няма къде да иде, отколкото от непременното желание да се върне тук, където смъртният грях на кръвосмешението го бе довел… Спидер прекоси грамадния хол, добра се до леглото, отпусна се под балдахина и заспа, по-скоро пропадна в пиянските си, кой от кой по-кошмарни сънища…
По обяд слугите го събудиха. Долу в салона го чакаха Менон и Алика. Снаха му беше положила усилия да добие вид на дама, но и да не беше, изнуреното й лице, сенките под зачервените очи подсказваха достатъчно ясно какъв ужас е била тази нощ за нея.
Спидер й разказа всичко, което знаеше. Не скри нищо, нито брака си с хърватката, нито предпочитанията й към копелето, нито опита му да осъди на смърт натрапения си брат.
— Константин знае ли… че родих от тебе?
— Знае, Алика.
— Разкаяние… Тази поза е отвратителна, Спайдер!
Филип не обърна внимание на настроението й.
— Казах му всичко… Константин е загубил очи за света. Други въпроси го занимават сега. Той ще ти върне сина, но ти трябва да изчистиш… обора! Нали, Меноне?
Менон не отговори. „Старее… Старият грешник върви към края…“
— Добре, Филип Авалов — Алика стана. — Утре тръгвам за Молдова…
— Чакай тук — каза Спидер. — Брат ми няма да откаже на сина си да приберат скъпата, предана мама.
— Мръсник!
Спидер изгледа разсеяно бясното й препускане към изхода.
— Какви нищожества сме ние, Меноне? — Обядваха сами, вуйчо и племенник, всеки потънал в своите мисли. — Ние, синовете на Вангел Аваля. Баща ни воюваше със султана, помагаха му претендентите за Константиновия скиптър, корсарите на Британия. Белия дявол стана личен враг на Филип Втори и изведе Англия на бреговете му. Кой от нас е годен на подобно отмъщение? Ние сме плъхове, похотливи плъхове, които не могат да разделят една жена… Баща ми рушеше с едната ръка и строеше с другата, името му се произнасяше с уважение в Уиндзор, Ескориал в Долма Бахче. Той беше равен на императори, патриарси, на големите пирати… А ние? Кои сме ние? — Менон продължаваше да мълчи. — Получихме огромно богатство, приятелството на най-големите английски фамилии, подкрепата на виенските банки. Ние можехме да бъдем доновете на Източна Европа, ако не бяхме се родили плъхове!… Аз загубих връзките си с Англия, но преди това загубих уважението й. Валенщайн ме прие като син на големия пират на Леванта, но после ме осъди на смърт като дезертьор… Константин намрази баща ни още като дете. По-лесно му беше. Омразата го спасяваше от непосилното задължение да издигне ръста си до неговия…
— Вие имате още един брат — каза Менон. Спидер преболедува думите му. Опита се да чуе ехидни нотки, упрек или презрение, но тембърът на албанеца звучеше по старчески уморено, пресипнало и като че ли тъжно.
— Да — каза Спидер. — Дори ние да нямаме трети брат, Белия дявол има трети син!
Отпиваха от виното, поглеждаха се крадешком и мълчаха. Бузите на Менон висяха, ръката му трепереше, наметалото му беше посипано с пърхот и бели косми. „Колко ли е годишен… Може да наближава дори осемдесет, черният предател!“
— Какво става във Венеция, Меноне? Градът запада от ден на ден?
— Война — неопределено отговори албанецът.
— Война ли? С кого?
— Дон Корадо събира нова флота. Воюва за Крит.
— Откога?
— Вече близо година. Получил е уверението на няколко града, че ще го подкрепят. — Менон затвори очи. — Кръстоносен поход по море… Хазната е празна, данъците непосилни… Дори за мен.
Останал сам, Спидер отново се дотътри до леглото. За едно денонощие се напиваше трети път. Отпусна се и затвори очи. „Утре се връщам в Молдова!“ — каза гласно той, но това решение не му достави никакво успокоение. Какво щеше да прави в Скендера? Ще командва слугите на майка си? Ще плува в езерото, ще скита с мускет из горите, ще спи с жените на чокоите, докато един ден пукне от астма или сифилис… Или ще тръгне по света… Отново? Къде? Париж… С какво беше по-различен Париж от Лондон, Виена, Прага, Венеция… А той, Паяка, не можа да се приспособи към нито един от тези полиси.