Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Няма, свети отче — плахо, като на себе си отговори Наум и им върза ръцете. Марин и Миро се спогледаха, но вече беше късно.
— Анатема за онзи, който пренебрегне дълга си на християнин, за да тъне в разврат и пустословие в таверните на сатаната! — Отец Филип се отпусна уморено и запъхтян и развълнуван мълча дълго. — След три дни тръгвате за Молдова. Ако изпълните дълга си достойно, ще ви благословя с опрощение на греховете, но да ви пази господ, ако оскверните с дела, думи и помисли паметта на светеца! До гроб ще ви преследва проклятие, а в отвъдното — страшен съд и вечните мъки на ада!
Когато по обратния път Миро избухна:
— Глупак малоумен, кой те би по устата да обещаваш!
Наум произнесе първата си и единствена реч:
— Аз съм православен християнин от Битоля, Челеби. Всяка неделя баща ми слагаше новите си дрехи и ни водеше на църква. Пееше, и аз пеех, всички пееха… В душата ми светло, мозъка просветляваше, Челеби. Тогава знаех, аз съм българин от Македония, а читаците са мои врагове до девето коляно, до амина! Така ли е, Марине? Прав ли съм, питам? И после как стана така, как се завъртя света, че простият човек не знае кой е свой, кой не? Така не може, Челеби! Аз ти го казвам, ако да ме смяташ за малоумен глупак! Ние сме християни, божем, и ако един светец на нашата вяра ни вика на помощ от гроба, вълци да бяхме, на човеци щяхме да се превърнем и пак да идем!
Яздиха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Минаха много часове, всеки момент Солун щеше да изплува из хълмовете, когато Марин капитан се обади.
— Прав е Наум, Челеби. Така не може. Вълци да бяхме, пак щяхме да потърсим своите!
Но когато попаднаха в Скендера и княгиня София ги превърна в кучета, оказа се, че срещу християни ги насъсква. Е, не всички бяха православни като Марин капитан и Белиот, вярно, че някои бяха от римокатолическата ерес, но все пак се кланяха на кръста и почитаха светата неделя, денят, определен свише за въздържание, смирение и прочистване на калта земна. Един ден Наум се накокошини и попита.
— Защо избиваме християни, господарке? Светът, е пълен с ислямити, да им опустее името!
В очите на княгинята блесна геена огнена. Господи, каква жена беше нейно височество! Каква фурия, боже! И с каква желязна ръка командваше мъжете, и с какво смирение и любов коленичеше до гроба на мъжа си, и с какви очи гледаше на запад, откъдето очакваше да се появят синовете й.
— Молим те да отговориш, господарке — Марин капитан се притече на помощ на Белиот.
— Добре, кучета крастави! Ще ви кажа, изчадия, но това е последният въпрос, който ми задавате, или, ей богу, дяволите ще ви вземат! — София ги въведе в хола на кръглата къща, покани ги около камината, заповяда да сервират месо и вино, изчака ги да заситят глада си и задоволи любопитството им. — Светът гъмжи от лакеи и предатели. Не този, който държи нож срещу гърдите ви, непременно е най-страшният враг. В тъмното пълзят голи охлюви, прилепи късат месата ви, змии ви чакат в постелите. За да воювате със султана, момчета недозрели, за да ви нарекат утре последователи на Белия дявол, първо трябва да избиете лакеите на Топкапъ, да разпорите коремите на всички, които ви дебнат в мрака. А защитите ли гърба си от удари из пусия, тогава тръгнете на велика битка и заслепете славата на свети Георги Копиеносец! Дотогава обаче, песове ръмжащи, ще удряте само този, който аз ви посоча! А сега, марш навън! Ще влизате тук, когато ви повикам!
— Тя е права — каза Марин капитан. Лежаха на тъмно в дама на Котленеца и слушаха пръхтенето на конете в пълните ясли.
— И щедра — добави Белиот.
— Вие двамата сте си плюли в устата. — Миро се бореше със съня и от тримата най-малко се тревожеше кого ще нападат. За него беше достатъчно да има легло, злато, храна в изобилие и ръката на султана да не стига до бърлогата му. — Кучета крастави, песове ръмжащи… Да сте чули нещо друго от устата й?
— Устата й е люта — отговори Марин, — но със същите думи нарича синовете си!
Удряйки един след друг зърнените крале и чокоите на Буджак, наемниците бяха свикнали да срещат сина на едноръкия Лазар. Марс скиташе из огромния дори за ездач район от Исмаил до Татарбунари и от Килия до Скендера. Момчето вървеше неуморно, тичаше като елен, дебнеше като котка, ловуваше като рис. Едва беше навършил осемнадесет години, но беше хвърлил мъжки бой и беше натрупал и сила, и ловкост…