Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Усмивката на лейди Хелън изгасна.
— Какво има? Какво се е случило?
Дебора се върна до гардероба и в последен и напълно безполезен опит, изхвърли допълнителните възглавници и одеяла на пода.
— Апаратите ми — каза тя. — Хелън, апаратите ми! Няма ги.
— Апаратите ли? — попита глупаво лейди Хелън. — Няма ги? Какво искаш да кажеш с това?
— Няма ги. Точно това, което казах. Няма ги. Бяха си в кутията. Ти ги видя. Донесох ги с мен за уикенда. Сега ги няма.
— Но не може да са изчезнали. Сигурно са поставени на друго място. Несъмнено някой си е помислил…
— Няма ги — рече Дебора. — Бяха в металната кутия. Апаратите, лещите, филтрите. Всичко.
Лейди Хелън остави грейпфрута върху подноса и огледа стаята.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна! Не бъди толкова… — Дебора се спря и направи усилие да се успокои. — Бяха в кутията до тоалетката. Виж. Няма ги.
— Да попитаме Каролайн — каза лейди Хелън. — Или Ходж. Може би вече са свалени долу в колата. Или Томи е дошъл тук по-рано и ги е взел. Със сигурност е станало така. Защото не мога и да си помисля, че някой би могъл да ги… — Гласът й отказа да изрече думата „открадне“. Все пак фактът, който бе на първо място в съзнанието й, стана ясен още с изпускането на думата.
— От снощи не съм излизала от стаята. Ходих само до банята. Ако Томи ги е взел, защо не ми е казал?
— Нека да попитаме — повтори лейди Хелън и излезе от стаята, за да го направи.
Дебора се строполи на стола пред тоалетката и втренчи празен поглед в пода. Шарките от цветя и листа по килима заплуваха пред очите й, докато обобщаваше загубата. Три фотоапарата, шест лещи, дузина филтри, всичките купени със спечеленото от първата й успешна изложба в Америка; първокласно оборудване, свидетелство за това каква е успяла да стане в края на трите си години самостоятелност. Професионалист без ангажименти или задължения. Жена, отправена към бъдещето.
Всяко нейно решение през годините в Америка бе свързано с крайното притежаване на това оборудване. Спомняше си всеки свой извод, убежденията, до които бе стигала, делата си и не чувстваше нито вина, нито съжаление, защото в крайна сметка бе получила професия, в която успяваше истински. Това, че част от живота й — в която можеше да прегръща, обича и да се грижи за някого — бе тайно оплакана, нямаше значение. Това, че бе запълвала времето си с какво ли не, за да избегне признаването на тази загуба — наистина тя бе преценила всички загуби и определила всяка от тях като несъществена, — не оказваше влияние върху нея. Всичко бе станало приемливо, правилно и напълно оправдано, защото бе постигнала целта си. Беше успяла и притежаваше всички символи и принадлежности на това постижение.
Лейди Хелън се върна в стаята.
— Говорих и с Каролайн, и с Ходж — каза тя. Съжалението я караше да се колебае. Трябваше обаче да каже нещо повече. — Дебора, чуй ме. Томи ще…
— Не искам Томи да ми възстановява апаратите! — извика яростно Дебора.
По лицето на лейди Хелън за момент премина изненада, която веднага изчезна и на нейно място се появи напълно безстрастно самообладание.
— Исках да кажа, че Томи вероятно ще иска да узнае за това веднага. Ще отида да го доведа.
Изчезна само за няколко секунди и се върна с Линли и Сейнт Джеймс. Първият отиде до Дебора. Вторият остана до вратата.
— По дяволите! — измърмори Линли. — Какво ли следва сега?
Той прегърна Дебора през раменете за момент, клекна до стола й и я погледна в лицето.
Неговото носеше признаците на умора. Не изглеждаше да е спал през нощта. Дебора знаеше колко много се тревожи за Джон Пенелин и почувства лека вина, задето му причинява допълнително напрежение.
— Деб, скъпа — каза той, — съжалявам!
Значи знаеше, че апаратите са откраднати. За разлика от лейди Хелън, той дори не се опита да предположи, че оборудването някак си е било сложено на друго място.
— Кога ги видя за последен път, Дебора? — попита Сейнт Джеймс.
Линли докосна косата й, отмахна я назад от лицето. Дебора усети чистото, свежо ухание на кожата му. Още не беше пушил, а тя харесваше миризмата му преди първата цигара сутрин. Ако успееше да се съсредоточи върху Томи, всичко друго щеше да изчезне.
— Видя ли ги снощи, преди да си легнеш? — настоя Сейнт Джеймс.
— Бяха тук вчера сутринта. Спомням си, защото поставих обратно апарата, който използвах по време на пиесата. Всичко беше тук, до тоалетката.